— Хайде, О’Банион — нареди Пит, — ще се поразходим.
Литамът на О’Банион беше паднал настрани и се виждаше лицето му, покрито с белези от експлозия, когато е бил млад инженер в Бразилия. Грозните му челюсти завършваха с широка уста, от която течеше кръв.
— Къде? — попита той грубо.
— Да си изясним отношението към смъртта.
Пит сграбчи О’Банион и го изправи на крака. След това го повлече към вагонетките за руда. Никой не възрази на Пит, когато той го вкара в помещението, където се извличаше златото от рудата и се извършваше галванация. Това помещение беше познато като „Стаята на смъртта“. О’Банион се обърна с лице към Пит.
— Защо ме домъкна тук? За да ми изнасяш лекция по жестокост, преди да ме екзекутираш?
— Съвсем не — отговори спокойно Пит, — урокът е ясен и без лекция. Не възнамерявам да те екзекутирам. Това е твърде бързо и твърде чисто. Малко болка и след това тъмнина. Мисля, че заслужаваш мъчителен край.
В очите на О’Банион пролича известен страх.
— Какво имаш предвид?
— Ще ти дам възможност да разбереш своята бруталност.
О’Банион го погледна сконфузено.
— Защо? Ти жестоко грешиш, ако очакваш от мен да моля за прошка или да искам милост.
Пит гледаше мършавите изнемощели тела, изкривеното от страх лице и ненавиждащите очи на дрипаво и едва ходещо момиче на не повече от десет години. Гняв и болка избухнаха в него и той с голямо усилия се опита да овладее своите емоции.
— Ти ще умреш, О’Банион, но много бавно, в агония от жажда и глад, както я налагаше на онези окаяни мъртъвци около теб. Между другото, ако твоите приятели Казим и Масар те открият, в случай че си направят труда, ти отдавна ще почиваш при своите жертви.
— Стреляй, убий ме сега! — настояваше неистово О’Банион.
Пит се изсмя със студена като лед усмивка и не каза нищо. Той насочи автомата си към О’Банион, като го издърпа до стената на помещението, след което се изтегли до входния тунел и пръсна пластичните експлозиви на различни места. Настрои взривните механизми да експлодират последователно един след друг. Изпрати прощален поздрав на О’Банион и мина в страничната шахта.
Четири мощни експлозии последваха една след друга, като затиснаха входа на помещението със скална маса. Огромно парче скала се срути и в самото помещение, затискайки О’Банион. Експлозиите отекнаха във всички шахти и галерии на мината. Пит изчака докато прахта се разнесе, сложи автомата на рамото си и продължи към евакуационния изход.
Джордино чу шум и забеляза движение на кръстовището на шахтата вляво от себе си. Той тръгна по релсите, докато стигна до празната вагонетка. Безшумно и внимателно я доближи. С бързината на котка отскочи от релсите и насочи автомата си към вагонетката.
— Хвърли оръжието! — изкомандва той.
Изненадан от бързината, пазачът туарег се надигна от вътрешността на вагонетката, държейки автомата си с високо вдигнати ръце над главата. Той не говореше английски и не разбра напълно командата на Джордино, но бързо бе проумял, че положението е загубено. Очите му следяха автомата на Джордино, насочен към него. Той схвана заповедта и хвърли оръжието си във вагонетката.
— Мелика! — извика Джордино.
Пазачът поклати глава, но Джордино забеляза сковаващ страх в очите му. Той притисна с дулото на автомата си лицето му, държейки пръст на спусъка.
— Мелика! — смотолеви пазачът, мъчейки се да отстрани малко цевта от гърлото си, треперещ от страх.
Джордино пак прилепи автомата към него.
— Къде е Мелика? — настояваше той.
Пазачът изглеждаше наплашен от Мелика, както от Джордино. Той кимна мълчаливо с глава и посочи към дъното на дълбоката шахта. Джордино го върна до пресечката на централната шахта. След това му каза:
— Върни се до главното помещение. Разбираш ли?
Туарегът се обърна с вдигнати зад тила си ръце и се върна до кръстовището на шахтите. След това продължи по релсите. Джордино вървеше след него и наблюдаваше тъмния тунел, очаквайки някой да стреля.
Беше по-безопасно да върви по траверсите, защото по този начин избягваше шума от стъпките. Спира се на два пъти. Напрежението предизвикваше у него чувство за опасност. Така постепенно достигнаха до дъното на шахтата. Джордино извади малко огледалце от един от многото си джобове и насочи светлинен лъч към края на шахтата. Мелика работеше близо до скалите, като беше издигнала лъжлива стена, за да може да се крие. Беше с гръб към Джордино. Тя работеше спокойно, уповавайки се на пазача, който Джордино вече беше обезоръжил. Той можеше да застане в центъра на железопътните релси и да стреля зад гърба на пазача, преди тя да усети неговото присъствие, но не искаше да я убие с един изстрел.