— Кое издаде накрая тайната на Масар? — попита Пит.
— Ние разбрахме, че подземното хранилище е препълнено догоре, когато преминахме успешните изпитания на термичния реактор. Токсичните материали започнаха да пристигат по железницата, която Масар построи с евтина работна ръка, дадена му от Казим. Една вечер един инженер, който монтирал параболичните слънчеви колектори, слязъл в хранилището, за да вземе нещо. Забелязал, че прокопаването въобще не е спирало и че пръстта тайно се товари в празните контейнери, с които идват токсичните отпадъци. Видял също така складирани контейнери с ядрени отпадъци.
Пит кимна.
— Приятелят ми и аз разкрихме същите тайни, преди да попаднем на скритата камера на Масар.
— Инженерът излязъл оттам и дойде в нашите жилища, като разказа какво е видял — обясни Монто. — Малко по-късно всички, които бяхме външни консултанти в предприятията на Масар и семействата ни, се озовахме в Тебеца, за да не разгласим тайната, в случай че се върнем във Франция.
— Как успя да прикрие вашето внезапно изчезване?
— Трагично съобщение за злополука — пожар, при който сме изгорели. Френското правителство поиска пълно разследване, но Казим отказа да допусне чужди инспектори в Мали, заявявайки, че неговото правителство ще проведе разследването. Разбира се, никой не го проведе и нашите предполагаемо кремирани тела, както писаха вестниците, са били опети на погребална церемония.
Пит се замисли:
— Масар е твърд мъж, но той направи серия грешки.
— Грешки? — каза Монто с любопитство.
— Той остави твърде много хора живи.
— Когато ви залови, срещнахте ли го?
Пит вдигна ръка, за да изгони една муха, кацнала на лицето му.
— Той беше цинично предразположен.
Монто се засмя.
— Считайте се за късметлия, че ви е удостоил с това. Когато ние бяхме разкрити и ни даде смъртната присъда да работим като роби в мините, една жена се възпротиви и му одра лицето. Той спокойно я застреля между веждите пред очите на съпруга й и десетгодишната й дъщеря.
— Това, което слушам за този човек — каза Пит с хладен глас, — е нищо в сравнение с това, което самият той ми е разказвал за себе си.
— Командосите казват, че ще се опитаме да отвлечем влак, с който ще избягаме в Мавритания довечера.
Пит кимна.
— Това е планът, ако не бъдем разкрити от малийските военни сили, преди да се е стъмнило.
— Ние разговаряхме помежду си — каза Монто. — Никой не желае да се върне в Тебеца. Всички предпочитат да умрат, отколкото да попаднат отново в мините.
Пит погледна към Монто и след това към жените и децата, почиващи на каменния под на арсенала. По лицата им се прокрадваше тъга, примесена със страх. Пит каза тихо:
— Да се надяваме, че това няма да се случи.
Ева беше твърде изморена, за да спи. Тя гледаше Пит право в очите.
— Ще се разходите ли на сутрешното слънце с мен?
— На никого не е разрешено да се разхожда на открито. Фортът трябва да изглежда необитаем за минаващите влакове и за някой самолет, който може да прелети над нас.
— Пътувахме цяла нощ и съм заключена под земята почти две седмици. Няма ли някакъв начин да мога да видя слънцето? — настоя тя.
Той не каза нищо, но я удостои с най-нежния си поглед. Хвана я за ръцете и я изведе на парадния плац. Без да спира се изкачи на платформата. Слънцето ослепи Ева за момент и тя не забеляза жената от групата на командосите, която беше дежурна.
— Вие трябва да слезете долу, за да не се забелязвате — нареди постовата. — Това е заповед на полковник Левант.
— Само няколко минути — обади се Пит. — Дамата не е виждала синьо небе много отдавна.
Жената от отряда на Левант може би изглеждаше груба в бронирания си военен костюм с цялото си въоръжение, но тя прояви разбиране към мъжа. Един поглед към изтощената жена, облегната върху Пит, и изражението на лицето й се смекчи.
— Две минути — засмя се тя. — След това трябва да се скриете отново.
— Благодаря ви — каза Ева. — Много съм ви задължена.