Когато отмина отдавна изоставения форт на Чуждестранния легион, заобиколен от високи стени, изолиран и самотен, Али сви покрай релсите и се озова пред врата, която събуди любопитството му. Голямата масивна врата беше затворена плътно. Той скочи от камилата и я поведе около стените на форта, търсейки друг вход, за да влезе вътре, но не откри такъв. Отказа се и тръгна обратно към железопътната линия.
Погледна на запад, заинтригуван от пътя със сребърни релси, който се простираше напред в далечината и над него трепереше омарата. Изведнъж окото му забеляза нещо, което пробиваше омарата и ставаше все по-голямо. То идваше срещу него. Голямото стоманено чудовище, помисли си той. Но когато обектът наближи, Али видя, че беше твърде малък за локомотив. Зърна двама мъже, които се возеха в него, сякаш това бе отворен автомобил, пътуващ по релсите. Али се дръпна настрани и застана до камилата си. Оказа се, че това е дрезина, която возеше двама инспектори, проверяващи релсовия път. Те спряха пред него.
Единият беше бял чужденец, а другият тъмнокож мур. Чернокожият го поздрави:
— Селям алейкум.
— Алейкум ел селям — отговори Али.
— Откъде идваш, момче? — попита мурът на берберски език на туарегите.
— От Арауан, за да видя стоманеното чудовище.
— Изминал си дълъг път.
— Пътуването беше леко — отговори Али.
— Имаш хубава камила.
— Баща ми ми подари най-хубавата.
Мурът погледна златния си часовник.
— Няма да се наложи дълго да чакаш. Влакът от Мавритания ще мине след малко.
— Благодаря, ще чакам — каза Али.
— Да си видял нещо интересно в стария форт?
Али поклати глава.
— Не можах да вляза. Вратите са заключени.
Двамата мъже се спогледаха и размениха по няколко думи на френски.
След това мурът попита:
— Сигурен ли си? Фортът винаги е отворен. Там държим инструменти и оборудване за ремонт на траверсите.
— Аз не лъжа, вижте сами.
Мурът слезе от дрезината и тръгна към форта. Върна се след няколко минути и каза нещо на белия мъж на френски.
— Момчето е право. Вратите на главния вход са заключени отвътре.
Лицето на френския инспектор стана сериозно.
— Ще трябва да продължим до завода и да докладваме.
Мурът кимна и се качи на дрезината. Той махна на Али.
— Не стой толкова близо до релсите, когато минава влакът, и дръж здраво камилата си.
Дрезината изчезна към завода за токсични отпадъци, оставяйки Али и неговата бяла камила да чакат стоически идването на влака.
Полковник Марсел Левант разбра, че не може да се предпази от момчето номад и инспекторите, които проверяваха железопътната линия. Тихо и безшумно те разположиха 12 автоматични картечници за евентуална изненада. Можеха много лесно да бъдат убити и вкарани във форта, но Левант не искаше да убива невинни цивилни, така че се въздържа.
— Какво мислиш? — попита Пемброук-Смит, след като дрезината се отправи към завода.
Левант изучаваше момчето и камилата му и целият беше в догадки. Те все още можеха да бъдат спокойни, докато чакаха преминаването на следващия влак.
— Ако тези двамата в дрезината съобщят на охраната на Масар, че фортът е затворен, може да очакваме, че ще ни изпратят въоръжен патрул за разузнаване.
Пемброук-Смит погледна часовника си.
— Още седем часа, докато се стъмни. Да се надяваме, че те ще действат бавно.
— Някакви последни съобщения от генерал Бок? — попита Левант.
— Изгубихме връзката. Радиото беше ударено по време на пътуването ни от Тебеца — изглежда настройката е повредена. Ние не можем да предаваме, а приемането е съвсем слабо. Съобщението на генерала се чуваше твърде лошо, за да го декодираме точно. Операторът направи всичко по силите си и това, което разбра, е, че един специален американски отряд ще ни евакуира от Мавритания.
Левант погледна невярващо към Смит.
— Американците ще дойдат, но ще останат в Мавритания. Мили боже, това са над 300 километра оттук. Как ще ни помогнат в Мавритания, ако ни атакуват, преди да можем да се измъкнем през границата?
— Съобщението не беше чисто — повдигна безпомощно рамене Пемброук-Смит. — Нашият радиооператор направи най-доброто, но може би не е разбрал всичко.