Той стоеше на рампата, наблюдавайки завода с бинокъла, когато Пемброук-Смит и Пит застанаха до него.
— Търсили сте ме, полковник? — каза Пит.
Левант отвърна, без да сваля бинокъла:
— Когато вие и г-н Джордино проникнахте в завода, успяхте ли да установите разписанието на минаващите влакове?
— Да. Влизащите и излизащите влакове се редуват. Три часа след влизането на единия, другият излиза.
Левант свали бинокъла и погледна към Пит.
— Тогава какво ще кажете за факта, че нито един влак не се е появил от четири часа и половина насам?
— Причините са различни. Може да има дерайлиране, повреда на оборудването и различни други, които да променят разписанието.
— Вярвате ли в това?
— Не напълно.
— Какво е най-вероятното ви предположение? — продължи Левант.
Пит погледна към празните релси, проснати пред стария форт.
— Ако се доверя на опита си през годините, трябва да кажа, че са по следите ни.
— Мислите, че влаковете са спрени, за да ни попречат да избягаме?
Пит кимна.
— Изглежда това е причината, тъй като Казим е установил по следите на нашите превозни средства, че сме тръгнали на юг към жп линия, и е решил, че нашата цел е да отвлечем влак.
— Малийците са по-умни, отколкото ги мислех — отбеляза Левант. — Сега сме в капан, без да имаме възможност да съобщим за създалото се положение на генерал Бок.
Пемброук-Смит се закашля.
— Мога ли да направя предложение, полковник? Бих искал сам да тръгна към границата, да пресрещна отряда на американците и да го доведа тук.
Левант погледна изпитателно към него.
— Мисия на самоубиец в най-добрия случай!
— Това може да се окаже единственият шанс за измъкване оттук. Като взема най-бързата машина, ще стигна до границата за шест часа.
— Вие сте оптимист, капитане! — коригира го Пит. — Аз съм пропътувал тази част на пустинята. Ако вие тръгнете с висока скорост, както възнамерявате, ще пропаднете на първия завой в клисурата и оттам в пясъчните дюни, откъдето няма излизане. Ще пътувате в най-добрия случай, ако имате късмет да се измъкнете от пясъците, до утре сутринта.
— Възнамерявам да пътувам по права линия, като шофирам по железопътната линия.
— Явно излагане на смърт. Патрулите на Казим ще бъдат навсякъде, преди да сте изминали 50 километра, ще ви открият, тъй като са блокирали по всяка вероятност линията.
— Забравихте ли, че горивото ни е почти свършило? — добави Левант. — Няма да стигне и за една трета от пътя.
— Ние ще прелеем от другите резервоари каквото е останало от горивото — каза Пемброук-Смит без следа от смущение.
— Ще се наложи да го пестите и пак може да не стигне — каза Пит.
Пемброук отсече:
— Ще пътувам без никакъв риск.
— Вие не можете да тръгнете сам! — каза Левант.
— Пътуването през пустинята нощем е рискована работа — предупреди Пит. — Вие имате нужда от още един шофьор за навигатор.
— Не настоявам да пътувам сам! — отговори Пемброук-Смит.
— Кого ще изберете? — попита Левант.
Смит погледна и се усмихна на високия мъж от НЮМА.
— Вероятно г-н Пит или неговия приятел Джордино, тъй като те вече имат солиден опит при оцеляване в пустинята.
— Един цивилен няма да ви е от особена полза, ако се наложи да се биете с патрулите на Казим! — възрази Левант.
— Аз планирам да олекотя джипа, като махна бронята и въоръжението. Ще натоварим резервни гуми, инструменти, вода за двадесет и четири часа, леко въоръжение.
Левант отхвърли налудничавия план на Пемброук-Смит внимателно и много тактично. Той кимна.
— Добре, капитане. Захващайте се с колата.
— Съгласен, полковник.
— Но между другото, има още нещо.
— Слушам ви.
— Съжалявам, че трябва да попреча на вашето начинание, но вие сте мой заместник и аз се нуждая от вашите услуги тук. Ще трябва да изпратите някой друг на вашето място. Аз предлагам лейтенант Стейнхолм. Доколкото си спомням, той е участвал в рали „Монте Карло“.
Пемброук не се опита да скрие разочарованието си. Искаше да каже нещо, но поздрави решението и побърза да отиде при другите, без да възрази.
Левант погледна към Пит.
— Вие трябва да изберете, г-н Пит. Аз нямам власт да ви наредя да заминете.