Левант слезе от парапета и започна да дава своите разпореждания. Ранените бяха пренесени долу за по-голяма сигурност в арсенала, където медицинският персонал беше готов да ги приеме с помощта на Ева и другите жени, действащи като сестри. Лицата на мъжете и жените бяха изпълнени със страдание, когато Левант им нареди да спрат копането под стената и да започнат работа по запълването на най-големите дупки. Той виждаше тяхната скръб, но носеше отговорност за живите. За мъртвите нямаше какво повече да се направи.
Усмихвайки се въпреки болката си в гърба, натъртеният Пемброук-Смит обикаляше форта, правеше своите доклади и подхвърляше окуражителни думи на хората. Той се опитваше да им предаде чувството си за хумор, за да забравят смъртта и ужаса и по този начин ги ободряваше.
Равносметката беше чиста — шестима убити и трима сериозно ранени със счупвания, предизвикани от летящи камъни. Седем други се върнаха на постовете си, след като бяха превързани леките им рани. Можеше да бъде и по-лошо, си мислеше полковник Левант, като анализираше ситуацията. Но той знаеше, че въздушните атаки ще започнат отново. След кратко прекъсване второто действие започна, като един снаряд падна на южната стена. Той беше изстрелян от един от четирите танка, намиращи се на два километра на юг. След това бяха изстреляни още три снаряда, които попаднаха също във форта. Левант бързо се изкачи по грамадата камъни, която някога беше стена, и погледна танковете през бинокъла.
— Френски „АМХ 30“, действащи с ракети „СС 11“ — съобщи той тихо на Пит и Пемброук-Смит. — Те ще отслабят съпротивата за малко, преди да настъпят.
Пит погледна разбитите стени на форта.
— Не ни остана много за отбрана — каза той лаконично.
Левант свали бинокъла и се обърна към Смит, който стоеше до него, превит като стрелец.
— Нареди на всички да влязат в арсенала, освен пазачите. Ще посрещнем бурята долу.
— А когато танковете почукат на вратата? — попита Пит.
— Тогава ще използваме вашия катапулт, нали? — каза Пемброук-Смит недоверчиво. — Това е всичко, с което разполагаме срещу тези адски машини.
Пит се засмя.
— Изглежда все пак някой ми вярва, капитане.
Пит беше горд със своето изобретение. Той очакваше с нетърпение да види дали средновековното му съоръжение ще има шанса да проработи, или не.
54.
Четиристотин километра на запад пътуването премина абсолютно спокойно без никакво шумолене на вятъра, който да раздвижи въздуха над пустинната, безформена и безлюдна земя. Единственият звук идваше от монотонното бучене на двигателя на бързото военно бъги.
Джордино наблюдаваше показанията на бордния компютър на бъгито, който отчиташе неравностите на пътя и им помагаше да избегнат девиацията и морето от пясъчни дюни. На два пъти те трябваше да заобикалят дюни и клисури, дълги почти 20 километра, преди да продължат по маршрута си.
Според показанията на цифрите, които се изписваха на малък екран, Джордино и Стейнхолм разбраха, че са изминали 400 километра между форт Фуро и мавританската граница за около 12 часа. За да следват точно железопътната линия, те изгубиха скъпоценно време. Рискът да бъдат нападнати непредвидено от патрули или да бъдат засечени от самолетите също беше много голям.
Последната третина от пътя завърши на твърда земя, обсипана със заоблени камъни. Те бяха с размер от малко топче до големината на футболна топка и правеха шофирането ужасно, но на Джордино и Стейнхолм и през ум не им мина да намалят скоростта. Караха с постоянна скорост от 90 километра в час, издържайки стоически на друсането и тръскането.
Преумората и изтощението бяха пренебрегнати при мисълта какво може да се случи на мъжете и жените, които оставиха зад себе си. Джордино и Стейнхолм добре знаеха, че ако изобщо съществува някаква надежда за спасението на тези хора, то трябваше да се намери отрядът на специалните сили на САЩ, и то да се намери бързо, преди Казим да е влязъл във форта и избил всички. Джордино беше обещал да се върне до обяд, но това се оказа илюзия.
— Колко остава до границата? — попита на английски Стейнхолм с акцент на Арнолд Шварценегер.
— Няма начин да кажа — отговори Джордино, — те не поставят табели в голата пустиня. Всичко, което зная, е, че вече сме я преминали.