— Да се измъкваме оттук! — извика Манса на Батута, докато той и Чеик седнаха от двете страни на Казим на задната седалка. — В името на Аллаха, карай, преди да са ни убили!
Батута нямаше по-голямо желание да умира, отколкото своите началници. Като оставиха хората си да се бият в собствения им капан, офицерите нямаха задни мисли, че те ще напуснат бойното поле, за да спасят собствените си кожи. Уплашен извън нормалната логика, Батута форсира двигателя и включи колата на скорост. Тя забуксува в мекия пясък, без да помръдне. Панически Батута натискаше педала на газта. Двигателят изрева още веднъж, буксуването продължи, тъй като той действаше глупаво и некоординирано. Говорейки почти без глас, Казим изведнъж осъзна реалността и лицето му изразяваше ужас.
— Спасете ме! — викаше той. — Нареждам ви да ме спасите!
— Ти си глупак! — изкрещя Манса на Батута. — Намали газта или никога няма да излезем оттук!
— Опитвам се — отговори Батута, целият в пот.
Само Йерли седеше спокоен и приемаше съдбата си. Той поглеждаше през прозореца, като че ли виждаше смъртта да приближава в образа на висок, добре сложен мъж в американска защитна униформа.
Старши сержант Джейсън Расмусен от Парадайс Валей, Аризона, беше повел своя отряд от влака направо към главната полева квартира на Казим. Задачата му беше да прекъсне комуникациите, за да не могат малийците да алармират и да поискат въздушно подкрепление. Това беше най-бързата задача, която полковник Харгроув им бе поставил по време на брифинга, защото в противен случай всички щяха да станат пушечно месо, ако малийските изтребители ги засечаха, преди хеликоптерите им да са преминали мавританската граница.
След като хората от неговия отряд срещнаха слаба съпротива от обърканите малийски войници и успяха да прекъснат всички комуникации, Расмусен забеляза офицерската кола с крайчеца на очите си и започна да я преследва. Карайки след нея отзад, той забеляза три глави на задната седалка и две отпред. Първата му мисъл, когато видя колата да буксува, бе да вземе хората като заложници. Но след като тя се измъкна под носа му и увеличи скоростта си, той продължи да кара зад нея. Расмусен насочи своя автомат. Стреля по вратите и прозорците. Разхвърчаха се стъкла. След като той изпразни два пълнителя, колата започна да забавя ход, като че ли искаше да спре. Когато предпазливо се приближи, Расмусен видя, че шофьорът стоеше полуизлегнато до единия прозорец на колата, докато другият офицер беше паднал от отворената врата по гръб на земята. Третият човек, седящ между двамата на задната седалка беше застинал, сякаш се намираше под хипноза. Очите му бяха безжизнени. Цивилният на предната седалка бе клюмнал настрани със спокойно изражение на лицето и широко отворени очи. Офицерът в средата в очите на Расмусен изглеждаше като фелдмаршал от комиксите. Куртката на неговата униформа беше окичена със златни ширити, сърма, почетни знаци, ордени и медали. Расмусен не можеше да повярва, че този човек беше командващ малийската армия. Той се наведе през отворената врата и помръдна тялото на убития. То клюмна и той видя отворите от два куршума, които бяха минали през врата му.
Старши сержантът опипа и останалите, за да разбере дали някой се нуждае от медицинска помощ. Всички имаха фатални рани. Расмусен нямаше представа, че бе изпълнил своята мисия далеч над очакванията.
Без преки заповеди от Казим или от неговия щаб не съществуваха други офицери, които да координират въздушните атаки и не съществуваше опасност за ново нападение. Неочаквано сержантът от Аризона беше променил облика на западноафриканската нация. С вестта за смъртта на Казим щяха да бъдат сменени старите лидери на Мали от нова политическа сила, подкрепяща демократичната реформа. Щеше да бъде съставено ново правителство. То нямаше да се поддава на манипулациите на международни мошеници от рода на Ив Масар.
Без да знае, че е променил хода на историята, Расмусен сложи автомата на рамото си и се отправи обратно, за да помогне на другите бойци от отряда.
Изминаха почти десет дни, преди генерал Казим да бъде погребан неоплакан в пустинята, до мястото където беше убит. Гробът му остана завинаги незнаен.
57.
Пит изтича по стълбите на арсенала и се присъедини към оцелелите членове на отряда, които правеха своето последно укрепление в малък трап около подземния вход. Те го бяха обградили с барикади от събраните останки на парадния плац. Сред разрухата и смъртта все още се държаха, борейки се почти безнадеждно да спрат врага да влезе в арсенала и да отвлече цивилните и ранените, преди Джордино и американските специални части да са помогнали.