— Полковник Джейсън Харгроув — представи се той — от специалните сили на САЩ.
— Полковник Марсел Левант, отряд за бързо реагиране към ООН.
— Дълбоко съжалявам — каза Харгроув, — че не можахме да пристигнем по-рано.
Левант го прекъсна.
— Истинско чудо е, че все пак сте тук.
— Преувеличавате, полковник! — Харгроув хвърли поглед върху развалините. След това погледна отново Левант и строените бойци зад тях. По лицето му се изписа учудване. — Това ли сте всички?
— Да, това е всичко, което остана от моя отряд.
— А колко бяхте в началото?
— Четиридесет човека.
Харгроув отново поздрави Левант.
— Моите поздравления за славната защита! Никога не съм виждал подобно нещо.
— Имаме ранени в подземния арсенал на форта — информира Левант.
— Казано ми беше, че вие конвоирате също така жени и деца.
— Те са долу с моите ранени.
Харгроув рязко се обърна и извика на своите офицери:
— Доведете тук нашите медици и се погрижете за тези хора. Изнесете онези отдолу и ги евакуирайте на транспортните „Чопъри“ възможно най-бързо. Малийските въздушни сили могат да ни изненадат.
Джордино отиде до Пит, който стоеше подпрян на едната си страна, и го прегърна.
— Мисля, че този път, стари приятелю, няма да имат нужда от теб.
Пит се опита да се усмихне въпреки умората и парещата болка от забития куршум в бедрото му.
— Само дяволът и аз не можем да се съобразим с времето.
— Съжалявам, че не можах да ускоря шоуто с два часа по-рано — пошегува се Джордино.
— Никой не ви очакваше с влак.
— Харгроув не можеше да рискува да лети през деня със своите „Чопъри“, за да не го засече радарният екран на Казим.
Пит погледна нагоре и видя един „Апах“, който кръжеше над форта.
— Вие направихте всичко без засечка — каза той. — Това е важното.
Джордино погледна предпазливо Пит в очите.
— Ева?
— Жива е, но лошо ранена. Благодаря на теб и на твоя клаксон, защото щеше да е мъртва след две секунди.
— Щяха да я застрелят войниците на Казим? — попита Джордино с любопитство.
— Не, щях да я застрелям аз! — Преди Джордино да може да отговори, Пит посочи входа на арсенала. — Хайде, тя ще бъде щастлива да види лицето на Квазимодо.
Джордино потръпна при вида на ранените с техните окървавени превръзки, лежащи натъпкани на каменния под. Беше изненадан от разрушенията, причинени от падналите камъни от тавана. Но онова, което най-много го впечатли, беше невероятната тишина. Никой от ранените не издаваше звук, никой не молеше за помощ. Никой не се опитваше да разговаря. Децата плахо го погледнаха, сковани напълно след толкова часове на страх.
След това плахо един по един ранените започнаха да викат и аплодират, виждайки в Джордино един от спасителите на своя живот. Пит беше смутен от всичко това. Той никога не беше виждал Джордино като обект на толкова много поздравления от страна на мъжете и на толкова много прегръдки и целувки от страна на жените, сякаш бе дълго отсъствал любовник.
Джордино пристъпи към Ева и тя повдигна глава и се усмихна:
— Ал… О, Ал, знаех, че ще се върнеш!
Той клекна до нея, като внимаваше да не докосне нараненото й тяло, и я хвана за ръката.
— Ти не знаеш колко се радвам да видя теб и Дърк, че още дишате.
— Ние изкарахме почти едно парти — каза тя храбро. — Жалко е, че го изпусна.
— Бяха ме пратили за лед.
Ева погледна към другите измъчени около нея.
— Не може ли да се направи нещо за тях?
— Медиците от специалните сили са на път — обясни Пит. — Всички ще бъдат евакуирани колкото се може по-бързо.
След още няколко минути разговор се появиха високите, стройни рейнджъри и започнаха внимателно да изнасят децата и да помагат на майките им навън в очакване на транспортния хеликоптер, който щеше да кацне на парадния плац. Рейнджърите медици помагаха на медиците от ООН и заедно извършваха евакуацията на ранените. Джордино получи носилка и заедно с Пит от другия край нежно изнесоха Ева под яркото следобедно слънце.
— Никога не съм си и помисляла да кажа, че горещината на пустинята ми действа добре — промълви тя.
Двама рейнджъри застанаха до вратата на хеликоптера.