— Ще я поемем оттук — каза единият.
— Сложете я в първа класа — усмихна се Пит на мъжете. — Тя е много специална дама.
— Ева! — прогърмя един глас от вътрешността на хеликоптера.
Доктор Хопър седеше в една носилка, привързан през кръста, и с друга превръзка, която закриваше половината му лице.
— Нека се надяваме, че този полет ще ни отведе в желаната посока, за разлика от последния.
— Здравей, Док — каза Пит. — Радвам се, че заминаваш.
— Повалих четирима нападатели, преди да ме засегне ръчната граната.
— Феъруедър? — попита Пит, защото не виждаше британеца.
Хопър поклати тъжно глава.
— Той не се измъкна.
Пит и Джордино помогнаха на рейнджърите да завържат носилката на Ева до тази на Хопър. След това Пит оправи косата й с ръце.
— Оставям те в добрата компания на Док.
Тя погледна Пит, желаейки с цялото си сърце да я вземе в ръцете си.
— Няма ли да дойдеш?
— Не с този курс.
— Но ти имаш нужда от медицинска помощ! — протестира тя.
— Аз имам някои недовършени работи.
— Ти не можеш да останеш в Мали — прекъсна го тя, — и не трябва след всичко, което се случи.
— Ал и аз дойдохме в Западна Африка да свършим определена работа. Тя още не е завършена.
— Това край ли е за нас? — попита тя с треперещ глас.
— Не, нищо не е свършило.
— Кога ще те видя отново?
— Много скоро, ако всичко свърши добре! — каза той искрено.
Тя вдигна ръка, очите й се напълниха със сълзи. След това го целуна нежно по устата.
— Моля те, побързай!
Пит и Джордино се дръпнаха назад, тъй като пилотът на хеликоптера завъртя перката и машината се отлепи от земята, вдигайки прах наоколо. Те наблюдаваха „Чопъра“, докато се издигне над разрушените стени и поеме курс на запад. След това Джордино се обърна към Пит и посочи раните му.
— По-добре е за теб да ги превържем и почистим, ако искаш да вършим някаква работа.
Пит настоя да почакат, докато по-сериозно ранените бъдат обработени, преди да позволи на медика да извади шрапнела от лявото му рамо, да го превърже, както и да почисти раната на бедрото. След като свършиха, лекарят му постави две инжекции, — едната против инфекция, другата против болка. После Пит и Джордино си взеха довиждане с Левант и Пемброук-Смит, както и с останалите членове на отряда, преди да ги качат в хеликоптера.
— Няма ли да дойдете с нас? — попита Левант.
— Не трябва да допуснем да избяга човекът, който стои зад цялото това безсмислено клане — отговори Пит.
— Ив Масар?
Пит кимна мълчаливо.
— Желая ви късмет. — Той им стисна ръцете. — Господа, не мога да измисля нищо повече, освен да ви благодаря най-сърдечно.
— Приятно пътуване, полковник — каза Джордино с весела усмивка. — Обаждайте ни се понякога.
— Надявам се, че ще ви дадат медал — каза Пит — и ще ви произведат генерал. Никой не го заслужава повече.
Левант гледаше развалините, сякаш търсеше нещо — може би мъжете от неговия отряд, които останаха затрупани под камъните.
— Надявам се, че жертвите, дадени от двете страни, бяха ужасната цена за тези, които останаха живи.
Пит въздъхна тежко.
— Смъртта се оценява в скръбта и се измерва единствено с дълбочината на гроба.
Пемброук-Смит стоеше изправен, спокоен, гледаше усмихнат със своето привлекателно лице.
— Мръсен, но хубав спорт. Трябва всички да се съберем заедно и да направим същото, ако се наложи някой път.
— Събитията не се повтарят — намеси се Джордино.
— Ако някога се срещнем в Лондон — каза Пемброук-Смит непринудено, — ще ви запозная с най-привлекателните момичета, които си падат по американците.
— Може ли да дойдем с вашето „Бентли“? — попита Пит.
— Откъде знаете, че карам „Бентли“? — върна въпроса Пемброук-Смит изненадано.
— Понякога улучвам.
Те се обърнаха, без да хвърлят прощален поглед, когато хеликоптерът с последните хора от отряда на ООН пое курс към Мавритания и свободата. Един млад чернокож лейтенант пресече пътя им и им махна да спрат.
— Извинете ме, господа Пит и Джордино?
Пит кимна.
— Ние сме.
— Полковник Харгроув ви вика в главната квартира на малийците зад железопътната линия.