Пит освободи цикличния контрол и подготви хеликоптера за меко кацане върху плоската земя над клисурата, за да предпази австралийците и тяхното оборудване от завихрянето на пясък и прах. Той изключи двигателите и погледна часовника си. Беше осем и четиридесет сутринта. Оставаха няколко часа до най-горещата част на деня.
Ст. Джулиан Пърлмутър повдигна своето туловище от седалката, приготвяйки се да излезе.
— Не съм оразмерен за тези черупки — избухна той в гърлен смях, когато горещата вълна на пустинята го удари в лицето, след като се раздели с климатика на кабината.
— По дяволите, не е за ходене — каза Джордино, като гледаше познатата земя. — Повярвай ми, аз знам.
Един висок, загорял австралиец със зачервено лице се измъкна от клисурата и се приближи до тях.
— Ало, там, вие трябва да сте Дърк Пит.
— Аз съм Ал Джордино, това е Пит. — Джордино посочи през рамото си.
— Нед Куин. Аз отговарям за операцията по пренасянето на останките.
Пит трепна, когато огромната лапа на Куин сграбчи ръката му. Масажирайки пръстите си, той каза:
— Ние върнахме частите от самолета на Кити, които заехме преди няколко седмици.
— Много трогателно! — Гласът на Куин стържеше като метал върху шмиргел. — Изглежда гениално използването на крило като платно за пътуване през пустинята.
— Ст. Джулиан Пърлмутър — каза Пърлмутър, представяйки себе си.
Куин потупа огромния си корем, който висеше над работния му панталон.
— Изглежда, ние двамата обичаме хубавата храна и хубавите напитки, г-н Пърлмутър.
— Случайно да ви се намира от хубавата австралийска бира?
— Вие обичате ли нашата бира?
— Аз пазя един кашон „Кастелмайн“ от Бризбейн под ръка за специални случаи.
— Ние нямаме „Кастелмайн“ — каза Куин, силно впечатлен, — но мога да ви предложа кутия „Фостърс“.
— Ще ви бъда много задължен — каза Пърлмутър зарадван, тъй като неговите вътрешности бяха почнали да изсъхват.
Куин отиде до кабината на един джип и извади четири бутилки от портативния хладилник. Донесе ги и ги раздаде.
— Скоро ли ще привършите тук? — попита Пит, сменяйки темата.
Куин се обърна и погледна към портативния кран, който беше готов да вдигне двигателя на стария самолет и да го натовари на колата.
— Още три или четири часа, за да опаковаме всичко, и се връщаме обратно в град Алжир.
Пит извади дневника от джоба на ризата си и го даде на Куин.
— Това е пилотският дневник на Кити. Тя е записала всичко за своя последен полет и за трагичния си край. Аз го бях взел, за да си изясня нещо, което тя е открила през последните си часове след катастрофата. Надявам се, че Кити няма нищо против.
— Сигурен съм — каза Куин, кимайки към дървения ковчег, драпиран с австралийския флаг с кръста на свети Джордж и звездите на Южния кръст. — Моите сънародници са благодарни на вас и господин Джордино за изясняване на мистерията на нейното изчезване, така че сега можем да я отнесем вкъщи.
— Тя е пътувала твърде дълго — каза Пърлмутър.
— Да — отвърна Куин. — Така е.
По-скоро заради Пърлмутър, Куин настоя да зареди хеликоптера им с десет бутилки бира, преди да се сбогуват. Австралийците всички до един дойдоха да изразят своите благодарности и сърдечно да стиснат ръцете на Пит и Джордино. След като се качиха в хеликоптера и се издигнаха във въздуха, Пит направи един кръг над австралийските си приятели за сбогом, преди да се отправи по стъпките на Кити към легендарния кораб в пустинята. Летейки по права линия над клисурата, където Кити беше прекарала последните си дни, хеликоптерът достигна старото сухо речно корито за по-малко от 12 минути. Било някога течаща река, оградена със зелен пояс, сега то беше малко като пътека, обградена от пясъците.
— Уед Зарит — произнесе Пърлмутър. — Твърдо вярвам, че това е бил голям воден път.
— Уед Зарит — повтори Пит, — това е, за което старият американски скитник говореше. Той заяви, че е започнал да изсъхва преди около 130 години.