— И моят рицар в блестящи бели доспехи няма да бъде там, за да ме спаси — отвърна тя с нотка на сарказъм. — Не ме плаши. Мога да се грижа за себе си.
Пит се втренчи в нея и тя успя да забележи лека тъга в очите му.
— Ти не си първата жена, която казва това и после я намират в моргата.
— …
В салона за танци в другата част на хотела доктор Франк Хопър беше организирал пресконференция. Една малка армия от кореспонденти, представляващи вестниците в близкия Изток, и четири международни телеграфни агенции го засипваше с въпроси под светкавиците на камерите на частната египетска телевизия.
— Какъв е размерът на разпространение на замърсяването в дадена околна среда, доктор Хопър? — попита журналистка от Ройтерс.
— Ние не ще узнаем, докато нашите екипи не са на място и не започнат да изучават разпространението му.
Журналист с магнетофон махаше ръката си:
— Знаете ли източника на замърсяването?
Хопър поклати отрицателно глава.
— В момента нямаме идея как става това и какъв е източникът, не допускам това да е френският слънчев проект в Мали.
Хопър се доближи до картата на Южна Сахара, която висеше върху широк стенд, и вдигна показалката. Той очерта един изолиран район от пустинята в северната част на Мали.
— Френският проект е разположен тук — при форт Фуро, на около двеста километра от определеното от докладите място, където е разпространена епидемията. Твърде далеч е, за да бъде евентуален източник.
Един германски журналист от „Дер Шпигел“ попита:
— Не е ли възможно замърсяването да бъде пренесено от ветровете?
Доктор Хопър поклати отрицателно глава:
— Не.
— Как можете да сте сигурен?
— По време на плановете и конструктивните разработки на проекта аз и моите приятели — учени от Световната здравна организация бяхме консултирани на всеки етап от инженерите на „Масар Ентърпрайсиз де Солер Енерджи“, която притежава съоръжението. Всички особено опасни отпадъци се разрушават от слънчева енергия и се редуцират до обикновени безвредни пари. Изходът се контролира постоянно. Никаква токсична емисия, която може да се пренася от вятъра и да зарази живота на хиляди хора на километри разстояние, не се изпуска.
Един египетски телевизионен репортер насочи микрофона си напред:
— Получихте ли сътрудничество от нациите на пустинята, които планирате да посетите?
— Повечето ни поканиха с разтворени обятия — отговори Хопър.
— Вие споменахте по-рано, че има проява на недружелюбие от страна на президента Тахир от Мали при решението да ми допусне в страната си.
— Това е вярно, но веднъж, когато се окажем на място и демонстрираме нашите хуманни намерения, аз очаквам, че той ще промени спонтанно отношение си към нас.
— Значи ли, че вие имате чувството, че излагате на опасност живота си, като се месите в работите на ръководената от президента Тахир държава?
Нотки на гняв се забелязаха в гласа на Хопър:
— Истинска опасност е физическото неразположение към нас от страна на неговите съветници. Те отричат заболяването и за тях то не съществува, тъй като не се допуска официално съобщение.
— Мислите ли в такъв случай, че е безопасно за вашия екип да се движи из Мали свободно? — попита кореспондентът на Ройтерс.
Хопър се засмя и продължи да се смее. Въпросът беше обърнат в посоката, на която той се надяваше.
— Ако трагедията се случи, аз разчитам на вас, госпожи и господа от новинарските медии, да разследвате случая и да оставите на хората по света сами да преценят виновната страна.
След вечерята Пит придружи Ева до хотелската й стая. Тя въртеше нервно ключа за вратата, несигурна в себе си. Естествено, имаше извинение да го покани да влезе и затова мислеше, докато се качваха. Беше му задължена и освен това го желаеше. Но Ева играеше по правилата на старата школа и намираше за нелепо да се пъха в леглото с всеки мъж, който проявява интерес към нея, дори и с този, който й беше спасил живота.
Пит забеляза сянката на смущение, която беше избила в лека розовина от шията до бузите й. Той спря поглед в нейните очи. Те бяха сини като небето на южните морета. Обгърна раменете й и нежно я притегли към себе си. Тя се напрегна леко, но не оказа съпротива.