Пит напусна кабината и застана на кърмата на откритата палуба. Горещината беше непоносима. Лодката се приближи и застана на разстояние по-малко от метър до кораба. Той наблюдаваше как двама моряци от патрула прехвърлят малък мостик към кораба. Видя и капитана, застанал в кабината си, откъдето му махаше дружелюбно с ръка. Той се учуди, че те нямаха намерение да се качват на борда при тях, и с изненада установи как един нисък сух човек преминава хвърления към кораба им мостик. Пит извика към него, невярващ на очите си:
— Руди, откъде по дяволите се взе тук?
Руди Гън, заместник-директорът на НЮМА, се усмихна широко и разтърси ръката на Пит:
— От Вашингтон. Кацнах на летището преди по-малко от час.
— Какво те довя към Нил?
— Адмирал Сандекър ме изпрати да откъсна теб и Ал от любимия ви проект. Разполагам със самолет на НЮМА, който ще ни отведе до Порт Харкорт. Адмиралът ще ни чака там.
— Къде е Порт Харкорт? — попита Пит смутено.
— Морско летище на делтата на река Нигер в Нигерия.
— Защо толкова се е разбързал адмиралът? Той би могъл да ни инструктира и чрез сателитната връзка. Защо хабиш време и усилие, за да ни го кажеш лично?
Гън направи знак за отрицание с ръцете си:
— Не мога да кажа. Адмиралът не ме е посветил в причината за секретността на задачата или за налудничавото си хрумване.
Ако Руди Гън не знаеше какво крие в ръкава си Сандекър, никой друг нямаше да знае. Руди беше слаб, с тънки рамене и бедра, изключително компетентен, майстор на логиката: беше завършил Анаполис и беше работил като командир във Военноморския флот. Гън беше дошъл на борда на НЮМА по едно и също време с Пит и Джордино. Гледаше на света през дебели очила с рогови рамки и говореше с полуотворена уста, което в повечето случаи водеше до недоразумение. Джордино го бе прикачил към агентите на военното разузнаване, обучени да убиват.
— Идеално си избрал времето си за идване — каза Пит. — Ела вътре да се скрием от жегата. Има нещо, което трябва да ги покажа.
Пит извади на дисплея дигиталния изометричен модел на останките от древния кораб върху компютърния монитор. Те прекараха часове, разглеждайки цветното изображение, и коментираха всяка подробност, всеки квадратен метър на древната баржа.
— Неописуемо — говореше Гън.
— Ние също така записахме и определихме местонахождението на стотина други останки от такива кораби, датиращи от 3800 г. пр.н.е до 10 в. сл.н.е. — каза Джордино.
— Поздравления и за тримата — изрече Гън топло. — Вие сте открили невероятната находка, единствена за историческите книги. Египетското правителство ще ви награди с медали.
— А адмиралът? — попита непринудено Джордино. — С какво ще ни награди той?
Гън свали поглед от монитора и ги погледна. Изведнъж лицето му стана мъртвешки сериозно.
— С мръсна и неблагодарна работа, предполагам.
— Намекнал ли е за нещо? — притисна го Пит.
— Нищо, което да има определен смисъл — отвърна Гън, гледайки към тавана. — Когато го запитах защо бърза толкова, той ми цитира едно стихотворение. Не мога да си спомня точните думи. Нещо за сянката на кораба и омайната вода, която е червена.
— цитира Пит куплет от стихотворението „Римата на древния моряк“ от Самуел Тейлър Колридж.
Гън погледна Пит с уважение.
— Не знаех, че можеш да цитираш поезия…
Пит се усмихна.
— Припомних си няколко стиха. Това е всичко.
— Питам се какво дяволско нещо си е наумил Сандекър? — каза Джордино.
— Предполагам, че не е проста гатанка.
— Не — отвърна Пит с леко безпокойство. — Поне това не му е в характера.
8.
Пилотът на хеликоптера от „Масар Ентърпрайсиз“ летеше североизточно от столицата Бамако. За два часа и половина огромната пустош се разгъна под него като миниатюрен декор, навит на руло. След още два часа забеляза слънчевия отблясък на стоманените релси от разстояние. Той се наклони и започна да следва камионите, които сякаш пътуваха за никъде.