Железният път, монтиран само преди месец, свършваше до огромната соларна инсталация за детоксификация и унищожаване на промишлени отпадъци в сърцето на Малийската пустиня. Съоръжението се наричаше форт Фуро и се намираше непосредствено до отдавна изоставения от френския чуждестранен легион форт, отстоящ няколко мили по-нататък. От площадката на соларната инсталация камионите пътуваха 1600 километра почти по права линия, пресичаха границата на Мавритания, преди окончателно да стигнат ръчно изграденото пристанище Кейп Тафарит на Атлантическия океан.
Генерал Казим се наслаждаваше на луксозния комфорт на служебния си хеликоптер и наблюдаваше какво става долу, тъй като пилотът проследи и отмина дълга влакова композиция със запечатани вагони, возещи опасни промишлени отпадъци. Тя се теглеше от два дизелови локомотива. Пътуваше до Мавритания, където щеше да изпразни опасния си товар и да се върне обратно.
Той се усмихваше самодоволно, когато свали поглед от влака, за да се обърне към стюарда, който в този момент му поднасяше чаша изстудено шампанско, придружено с великолепен ордьовър. Французите, мислеше Казим, никога не са смятали за лукс шампанското, трюфелите и гъшия дроб. Той гледаше на тях като на тесногръда раса, която само неохотно се опитва да създава и поддържа една империя. Гражданите би трябвало да въздишат с облекчение, отървавайки се от натрапниците, мислеше той, когато на самите французи им беше наложено със сила да се откажат от своите завоевания в Африка и Далечния Изток. Дълбоко вътрешно се дразнеше, че французите не са изчезнали напълно от Мали. Въпреки че те се бяха отказали от своето колониално владичество през 1960 година, все още продължаваха да поддържат своето влияние и тесни връзки в икономиката, упражнявайки силен контрол най-вече върху националното развитие на рудодобива, транспорта, промишлеността и енергетиката. Много от френските бизнесмени използваха възможността да инвестират и да купуват изгодно в различни отрасли на стопанството на Мали. Но никой не беше направил повече пари в пясъците на Сахара, отколкото Ив Масар. Някога магьосник на френската презокеанска икономическа агенция, Масар си беше подготвил една печеливша карта, използвайки контактите и влиянието на агенцията, за да превземе и подчини западналите западноафрикански корпорации. Беше твърд и проницателен предприемач с често безскрупулни методи. Това му позволяваше да използва силната ръка и кадифената ръкавица, когато сключваше сделка. Състоянието му се определяше между два и три милиарда долара, като предприятието за складиране на особено опасни отпадъци и тяхната преработка в Сахара до форт Фуро беше центърът на неговата империя.
Хеликоптерът пристигна над застроения комплекс, пилотът го снижи в кръгов периметър, за да даде добра възможност на Казим да разгледа разгърналия се под него соларен комплекс, собственост на Масар. Неговото необятно поле от параболоидни огледала събираше слънчевата енергия и я препращаше до акумулаторите, създавайки по този невероятен начин около 60 000 слънца, които излъчваха температура, по-висока от 5000 градуса по Целзий. Тази пренагрята фотонна енергия постъпваше след това във фотохимичните реактори, които унищожаваха молекулите на особено опасните химикали. Генералът беше разглеждал няколко пъти комплекса, но той вече се интересуваше от избора на още една порция пастет от гъши дроб с трюфели, тъй като току-що бе допил шестата си чаша шампанско „Вьов Клико“ със златен етикет. В това време хеликоптерът бавно се приземи на летищната площадка срещу главния инженерен офис на предприятието.
Казим стъпи на земята и поздрави Феликс Верен, личния помощник на Масар, който го чакаше, стоейки под лъчите на слънцето. Казим се наслаждаваше да гледа французина, изложен на горещината.
— Феликс, много мило от твоя страна, че ме посрещаш. — Той говореше на френски, зъбите му блестяха под мустаците.
— Приятно ли беше пътуването? — попита протоколно Верен.
— Пастетът от гъши дроб не беше според рецептата на твоя шеф.
Сух, плешив мъж на около четиридесетте, Верен се усмихна насила въпреки вътрешната си неприязън към Казим.
— Да се надяваме, че това ще се оправи до вашия обратен полет.
— А как е мосю Масар?
— Той ви очаква в служебния апартамент.
Верен го поведе по покрита с килим пътека към триетажната тъмно остъклена соларна сграда със закръглени ъгли. Вътре те пресякоха едно уютно фоайе, напълно безлюдно, без да се брои скрития пазач, и влязоха в асансьора. Отворената врата на обкования с тиково дърво хол водеше към главния салон, който бе разделен на служебен офис и апартамент — там живееше Масар. Верен настани Казим в малкото, но луксозно подредено студио, като го сложи да седне върху кожен диван „Роше Бобоа“.