Междувременно французите дебаркират със своите колониални войски от юг в началото на 19 век и по този начин старата империя Мали е напълно забравена.
След края на столетието французите се установяват трайно на редица територии в Западна Африка, в каквато превръщат и френски Судан. През 1960 г. Мали обявява своята независимост, изработва конституция и съставя правителство. Първият президент (държавен глава) е предложен от групата на армейските офицери, водени от лейтенант Муса Тооре. През 1992 г. след определен брой несполучливи опити за преврат, президентът (сега генерал) беше свален от капитан (сега майор) Затеб Казим.
Набързо издигнал се, той не можеше да очаква чуждестранна помощ като военен диктатор. Ето защо Казим отстъпи и постави на ръководния пост настоящия президент Тахир, но като формална фигура. Ловък манипулатор, Казим пазеше дистанция от Русия и Съединените Щати, докато поддържаше тесни отношения с Франция. Той скоро се ориентира в дебрите на търговията — вътрешна и външна, обогатявайки номерата на тайните си банкови сметки по целия свят. Казим даде зелена улица на инвестиционните проекти за развитие на промишлеността, въведе стриктен митнически контрол и поощри нахлуването на чуждестранния капитал. Френските бизнес комисионни, както беше в случая с Ив Масар, го направиха мултимилионер. Благодарение на всичко това не беше за чудене, че Мали се превръщаше в една от най-бедните държави в света.
Самолетът на ООН „Боинг 737“ се спускаше толкова бързо към земята, че Ева си помисли, че крилата му ще прережат покривите на глинените къщи. Само след миг обаче пилотът стабилизира подхода към примитивната писта на летището на легендарния град Тимбукту и докосна земята с плавно поклащане. Поглеждайки през илюминатора Ева откри, че е трудно да си представи мърлявия грозен град като най-големия пазар на керваните от империите Гана, Малинке и Сонгай, обитавани някога от 1000 хилядно население. Основан от туарегите като сезонен лагер през 1100 г. сл.н.е., той се превръща в един от най-големите търговски центрове в Западна Африка.
Тя разбра, че е невъзможно да си представи славното му минало. Само три от древните джамии все още стояха на местата си. Те бяха знаците за някогашното архитектурно минало. Градът изглеждаше мъртъв, изоставен, неговите тесни прашни улици криволичеха и създаваха усещането, че водят за никъде, условията за живот бяха мизерни и безплодни.
Хопър не искаше да губи никакво време. Той застана на вратата на самолета и побърза да слезе по току-що подадената стълба, преди още двигателите на самолета да угаснат напълно. Един офицер с къс индиговосин башмак на главата си, явно от личната гвардия на Казим, приближи към него и поздрави. Поздравът му към изследователя от ООН бе на английски с подчертан френски акцент.
— Д-р Хопър, предполагам.
— А вие трябва да сте г-н Стенли — отговори Хопър с неговия обичаен закачлив хумор.
Нямаше ответна усмивка. Малийският офицер удостои Хопър с неприятелски поглед, който очевидно се прикриваше с протоколна любезност.
— Аз съм капитан Мохамед Батута. Моля ви да ме придружите до летищния терминал.
Хопър погледна към терминала. Приличаше на малка метална клетка с прозорци.
— О, много добре, ако това е най-доброто, което можете да направите — каза той сухо, без поклон.
Те се отправиха към терминала и влязоха в един горещ като пещ офис, обзаведен с няколко етажерки, дървена маса и два стола. Зад масата имаше друг офицер, по старши от Батута, видът му бе на човек, минал през много житейски изпитания. Той гледаше Хопър и го изучаваше с нескрито внимание.
— Аз съм полковник Нухум Манса. Мога ли да видя вашия паспорт?
Хопър беше предварително подготвен и му връчи както своя, така и шестте паспорта на хората от своя екип. Манса разлистваше страниците без интерес, вглеждаше се в написаната националност на всеки един. Накрая запита:
— Защо дойдохте в Мали?
Хопър беше пропътувал света и не се нуждаеше от смешни формалности.