Един по-възрастен мъж седеше до Ева. Беше висок, снажен, със стоманеносива коса и светлосини очи. Имаше умно и изразително лице. Казваше се доктор Уорън Гримес, главен епидемиолог на проекта, по народност беше новозеландец.
— Нищо не открих и от моя страна. Всяка проба, която получих при изминаването на тези 500 километра сега, показва чисти, незаразени микроорганизми.
— Има ли нещо, което може да наблюдаваме? — попита Хопър, като се отпусна в един стол, подплатен с възглавници.
Гримес продължи да се оплаква:
— Без жертви аз не мога да направя своите интервюта или да извършвам аутопсии. Без жертви не мога да получа проби от тъканите или да анализирам резултатите. Аз трябва да имам данни от прегледите, за да сравнявам симптомите или за да извършвам контролно проучване на случая.
— Ако някой умира от токсично замърсяване — каза Ева, — той не се намира тук.
Хопър обърна поглед от оранжевата светлина на залеза и вдигна чайника от печката, за да си сипе чай.
— Може ли това да е доказателство, че данните за някакво токсично замърсяване са фалшиви и неверни?
— Главната квартира на ООН получава достоверни доклади — отбеляза Гримес.
— Без твърди данни и точно местоположение, където да работим, с такива случаи, изглежда, ще тъпчем на място.
— Мисля, че е така — намеси се Ева.
Настъпи тишина. Хопър прехвърли поглед от Ева към Гримес.
— Ако е така, това ще е най-добре за нас — обади се най-накрая Гримес.
— Аз не съм сигурен все още, за да се съглася с вас — каза Хопър. Неговото учудване нарастваше. — Но екипите от Нигер, Чад и Судан докладват едно и също.
— Всичко това предполага, че замърсяването е в Мали и никъде другаде — каза Ева.
— Могат да се погребат жертви — забеляза Гримес — и те да бъдат скрити, но не могат да се скрият следите от замърсяването. Ако то е някъде тук, ние ще го открием. Моето лично мнение е, че сме върху неразорана нива.
Ева го погледна с уважение. Нейните пронизващи сини очи рефлектираха пламъка на лагерната печка.
— Ако те могат да крият жертвите, могат да подправят и докладите.
— Аха — забеляза Хопър. — Ева има нещо на ум. Аз не вярвам на Казим и на неговото змийско гнездо. Предполагам, че те подправят докладите и ни пращат за зелен хайвер. Предполагам, че замърсяването е в друга зона, а нас водят тук умишлено, за да повярваме, че няма такова.
— Тогава къде ще работим, като заминем оттук? — попита.
— Обратно в Тимбукту — каза Хопър приятелски. — Забелязахте ли вида на хората, които интервюирахме, преди да отпътуваме на юг? Те бяха нервни и разтревожени. Допускам това за възможно, защото са били принудени да мълчат.
— Специално туарегите от пустинята — напомни Гримес.
— Искаш да кажеш техните жени и деца — добави Ева. — Те отказаха да ги разпитваме.
Хопър кимна с глава:
— Аз съм виновен. Аз взех решението да обърнем гръб на пустинята. Това беше грешка. Сега го разбирам.
— Вие сте учен, а не психоаналитик — успокои го Гримес.
— Да — съгласи се буквално Хопър, — аз съм учен, но мразя да ме правят на глупак.
— Информацията, която ни липсва — каза Ева, — се спира от капитан Батута. Те затова са го определили да ни охранява.
Гримес погледна към нея.
— Точно така, охо-хо. Вие наливате масло в огъня, момичето ми. Сега, когато изтъкнете това, Батута ще бъде направо сервилен в държанието си с нас.
— Наистина — забеляза Хопър, — той ни води, като ни кара да следваме един утъпкан път, знаейки, че сме на километри от проблема.
Гримес изпи своята сода.
— Ще бъде интересно да видим лицето му, когато му съобщим, че се връщаме в пустинята и започваме всичко отначало.
— Ще се свърже по радиото с полковник Манса, преди думите да се излезли от устата ми.
— Ние можем да го излъжем — каза Ева.
— Да излъжем? По каква причина? — попита Хопър.
— За да го отстраним, за да отстраним всички тях от нашето проучване.
— Слушам.
— Кажете на Батута, че задачата е завършила. Кажете му, че не сме намерили и следа от замърсяване, и се завръщаме в Тимбукту, прибирайки палатките и летейки за дома.