— Надявам се, че прекъсването на моя бизнес от ваша страна е нещо положително. Господин Масар също жадува да чуе вашето съобщение.
Манса започна своя доклад за екипа на Световната здравна организация така, както му го беше предал Батута. Казим слушаше с нарастващ интерес. Неговите тъмни очи хлътнаха и гледаха невиждащо танцуващите във водата светлини, отразени от яхтата. Силна тревога се изписа на лицето му, но скоро тя бе заменена от лукава усмивка. Когато Манса завърши, той попита:
— Кога Хопър и неговите хора се очакват в Тимбукту?
— Ако тръгнат утре сутринта, ще пристигнат късно следобед.
— Повече от достатъчно, за да се вместим в хубавия план на доктора.
Той погледна Манса студено в очите.
— Кълна се, че сте проявили разочарованието си, когато Хопър е обявил безсмислието на своето разследване на вас.
— Бях на най-доброто си дипломатическо ниво.
— Дали техният самолет и неговият екипаж са все още на летището в Тимбукту?
Манса отвърна:
— Пилотите са настанени в хотел „Азалай“.
— Вие казвате, че Хопър настоява да им заплати премия, за да се приземят на север в пустинята.
— Да, това е, което каза на другите.
— Ще трябва да поемете контрола над летището.
— Вие искате да предложа повече на пилотите, отколкото Хопър ще им предложи.
— Прахосване на пари — отсече Казим. — Не, ще ги убиете.
Манса очакваше полуготов такава заповед и затова не реагира.
— Да, господине.
— И ги заменете с наши военни пилоти, които съответстват на техния ръст и имат някаква прилика с тях.
— Майсторски план, генерале.
— Също така информирайте доктор Хопър, че аз настоявам капитан Батута да ги придружи до Кайро и да действа като мой личен представител към Световната здравна организация. Той ще наблюдава ситуацията.
— Какви заповеди ще дадете на подменените пилоти?
— Наредете им — каза Казим с дяволит пламък в очите — да свалят доктор Хопър и неговите хора в Аселар.
— Аселар? — Името се завъртя върху езика на Манса, сякаш имаше киселина. — Хопър и екипът му със сигурност ще бъдат убити в Аселар от мутиралите жертви на странната болест, причинена от токсичното замърсяване. Същото, което се случи с членовете на туристическото сафари.
— Това — каза Казим хладно — ще реши Аллах.
— Но ако по непредвидена причина те оцелеят? — постави деликатно въпроса Манса.
Генерал Казим се засмя злорадо. Очите му бяха студени и неподвижни.
— След това винаги има… Тебеца.
Част втора
Мъртва земя
15.
Ню Йорк
15 май 1996 г.
Във Флойд Бенет Фийлд, на брега на залива Ямайка, Ню Йорк, един мъж, облечен като хипи от шейсетте, се беше облегнал на джип, паркиран на запустелия край на пистата. Той съсредоточено гледаше през чифт старомодни очила към тюркоазния самолет, който плавно забавяше ход по пистата в леката утринна мъгла, докато спря на около десет метра от него. Изправи се, когато Сандекър и Чапман слязоха от самолета на НЮМА и тръгнаха напред, за да ги поздрави.
Адмиралът забеляза колата и кимна със задоволство. Той ненавиждаше официалните лимузини и държеше да има за собствен превоз спортен шевролет. Отправи бегла усмивка към облечения с дънково яке и с коса, вързана на опашка, директор на огромния център за компютърна информация на НЮМА. Хирам Йегър беше единственият от ръководния персонал на Сандекър, който не обръщаше внимание на правилата за обличане и някак си все успяваше да се измъкне безнаказано.
— Благодаря, че дойде да ни посрещнеш, Хирам. Извинявай, че те измъкнахме от Вашингтон в погледната минута.
Йегър тръгна към него с протегната ръка.
— Няма защо, адмирале. Имах нужда да си почина от моите машини.
После вдигна глава и се вгледа в лицето на доктор Чапман.
— Как мина полетът от Нигерия, Дарси?
— Таванът на кабината беше много нисък, а седалката ми — твърде къса — оплака се високият токсиколог, — а на всичко отгоре адмиралът ме би на рум с десет на четири.