— Не мога да кажа много без патологично изследване — каза Хопър.
Гримес погледна надолу. Лицето му беше спокойно и непроницаемо.
— Тези хора са мъртви от известно време. Аз ще използвам добрия шанс да намеря солидни отговори за настъпилата смърт от една свежа жертва.
Това звучеше студено и цинично за Ева. Тя все още не можеше да проумее видяното в тъмната къща. Това толкова я раздвояваше, че се опита да го отхвърли от себе си, докато стигна до една друга къща, пряко пресичаща улицата. Тя се промъкна през вратата й и влезе в нея. Дворът й беше чист и изметен. Почти неприличен, ако го сравнеше с другите, които бяха пълни с останки от трупове. От вътрешността на къщата обаче се носеше воня. Тя премина от стая в стая. Стените бяха бели, таваните — високи и беше светло от многото отворени прозорци. Така стигна до една голяма правоъгълна стая. Тя се скова и остана на място. Разтрепери се от уплаха, когато откри разкъсана плът от разложени човешки крайници, разхвърляни в безпорядък. Ева премина стаята и влезе в отсрещната спалня. Невъобразим шок я скова. Тя замръзна, гледайки един лежащ мъж в леглото, който сякаш си почиваше. Очите му бяха широко отворени и безжизнени. Главата му беше поставена на възглавницата, ръцете — отпуснати настрани. Той гледаше срещу нея с невиждащите си очи, които сякаш са били на дявола. Бялото около тях беше с ясно розовеещ цвят, докато ирисът беше наситеночервен. В моментната си уплаха Ева помисли, че е още жив. Но нямаше никакво движение на гърдите, което ясно показваше, че не диша, както и клепачите на сатанинско оцветените му очи не трепваха.
Ева остана тук, гледайки твърде дълго. Накрая събра кураж и се размърда. Доближи се до леглото и докосна каротидната артерия на шията с пръсти. Нямаше пулс. Ръцете бяха вкочанени.
Тя се стресна, чувайки стъпки зад себе си. Обърна се и видя лицата на Хопър и Гримес. Те я заобиколиха и хвърлиха поглед върху трупа. След това някак спонтанно Хопър се засмя. Смехът му отекна в празната къща.
— За бога, Гримес. Вие искахте прясна жертва за аутопсия и тя лежи пред вас.
След като Батута направи последното пътуване в селището с изследователския екип на ООН и пренесе тяхното оборудване за анализ, той паркира мерцедеса встрани от самолета.
Вътрешността на кокпита и на пасажерската кабина бързо се бяха превърнали в пещ от силното слънце и екипажът на самолета се бе разположил на сянка под крилата. Въпреки че те се отнасяха с безразличие по отношение на учените, към Батута изразяваха почит и уважение.
— Напускал ли е някой самолета? — попита Батута.
Главният пилот поклати глава:
— Самолетът е съвсем празен.
Батута му се усмихна. Пилотът беше облечен в летателната униформа с нашивки на ръкава.
— Много добре действате, лейтенант Джемаа. Доктор Хопър налапа въдицата. Взе ви за истинския пилот и не успя да разбере, че екипажът е сменен.
— Благодаря ви, капитане. И благодаря на моята южноафриканска майка, че ме е научила да говоря английски.
— Трябва да използвам радиото за връзка с полковник Манса.
— Ако дойдете на кокпита, аз ще наглася честотата за вас.
Да влезеш в самолетния кокпит, бе все едно да встъпиш в разтопено олово. Поради това лейтенант Джемаа остави страничните прозорци отворени за вентилация. Капитанът седна, докато малийският военен летец търсеше по радиото главната квартира на полковник Манса. След като се свърза, той подаде микрофона на Батута и с благодарност напусна горещия кокпит.
— Тук „Сокол 1“. Приемам.
— Чувам, капитане — прозвуча гласът на Манса. — Можеш ли да разчиташ на кода? Съмнявам се да не ни подслушват вражески агенти. Как е положението?
— Местните хора в Аселар са мъртви. Западняците работят свободно в селището. Повтарям, всички жители на селището са мъртви.
— Онези канибали са се самоизяли, нали?
— Да, полковник. До последната жена и дете. Доктор Хопър и неговите хора считат, че са натровени.
— Имат ли някакво доказателство?
— Не още. Те анализират водата от кладенеца и подготвят аутопсията на жертвите.
— Няма значение. Продължавайте играта с тях. Щом свършат, ще пътуват за Тебеца. Генерал Казим им е подготвил добро посрещане.