— Вие ли сигнализирахте? — попита той.
— Трябва да съобщя по радиото в Тебеца и ги предупредя за пристигането.
— И се погрижете да посрещнат доктор Хопър с необходимите почести.
Главният пилот каза уклончиво:
— Неприятно място е Тебеца. Веднъж да предам пътниците, не мисля да оставам повече от необходимото.
— Нарежданията за вас са да отлетите обратно в Бамако — каза Батута.
— Много добре — отвърна главният пилот и направи лек поклон с глава. — Лека нощ, капитане.
Ева си направи кратка разходка, за да подиша чист въздух и се полюбува на звездния небесен килим. Тя се върна точно когато главният пилот се прибираше в кабината, оставяйки Батута сам. Някаква интуиция й подсказа, че ще се случи нещо лошо. Тя тръсна главата си, за да прогони лошите мисли. Какво ли можеше да направи този капитан, за да ги спре. Веднъж озовали се във въздуха, нямаше връщане назад. Те ще се освободят от ужаса, когато изминат пътя към своето приятелски настроено отворено общество. Тя изпита удоволствие от мисълта, че повече няма да се върне по тези места, но нещо дълбоко в душата й я караше да не се чувства толкова сигурна.
17.
— Колко време са били прикачени към нас на опашка? — каза Джордино, търкайки след тричасов сън очите си и гледайки изображението, което показваше радарният екран.
— Засякох ги на около 75 километра зад нас, точно след като влязохме в територията на Мали — отговори Пит. Той стоеше изправен, подпрян странично на румпела, който обикновено държеше с дясната си ръка.
— Забеляза ли тяхното въоръжение?
— Не. Аз засякох траен сигнал от радара, който ми изглеждаше неясен. След това, когато преминахме покрай тях, не забелязах нищо особено, тъй като те продължиха по канала.
— Може би само обикновен патрул.
— Обикновените патрули нямат камуфлажни прикрития.
Джордино анализираше дистанцията от скалата на радара.
— Те не правят опит да ни изтласкат към брега.
— Вероятно пестят време.
— Обикновен малък боен кораб — каза Джордино. — Не се знае как може да се разлети във въздуха.
— Тъжно е, но ще има усложнения. Канонерката не е единственото бясно куче, пуснато след нас.
— Искаш да кажеш, че има приятели?
— Забелязвам малийски боен самолет, кръжащ в небето източно от нас.
Джордино погледна нагоре.
— Най-новият модел френски „Мираж“. Те са цяло ято. Шест, не, седем на не по-малко от шест километра.
Пит изви отново яхтата и пое курс на запад.
— А забелязваш ли прашния облак зад хълмовете по протежение на бреговата ивица? Мисля, че е конвой военни коли.
— Колко са? — попита Джордино, като пресмяташе какви ракети има в наличност.
— Преброих четири.
— Няма ли танкове?
— Нашата скорост е 30 възела. Дори и да има танкове, те не биха ни достигнали.
— Този път няма да изненадаме никого — каза Джордино, потвърждавайки факта.
— Въпросът, който си поставям, е — кога са научили за нас и кой ги изпраща?
— Затеб Казим?
— Кой още? — попита Джордино. — Кога ни е скроил този номер?
— Ако той е по-умен от оня оперетен адмирал на бенинския флот и иска да конфискува „Калиопа“ за собствено удоволствие, всичко, което той трябва да направи, е да ни изчака да излезем от реката.
Пит замълча и се загледа в широката ленива вода на Нигер, замисляйки спасителен план. Златистожълтото слънце висеше на хоризонта. Покрай тях премина луксозна крайсерска яхта. Няколко човека от екипажа спяха върху чувалите с ориз, а други просто се забавляваха, изтегнати на палубата.
Джордино прекъсна мислите на Пит:
— Не спомена ли, че жената, която срещна в Египет, ще пътува за Мали?
Пит отвърна:
— Тя е биоложка с екип на Обединените нации, който представлява Световната здравна организация. Те щяха да летят до Мали, за да разследват странната епидемия, разпространила се в селищата на пустинята.
— Лошо е, че няма да можеш да се срещнеш с нея — подхвърли Джордино с усмивка, — защото да си седиш под луната на пустинята, прегърнал я нежно и шепнейки мили думи в ухото й.