— Ако това е начин да ме ядосаш, водиш с едно на нула.
— С какво още можеш да забавляваш геоложката?
— Биохимичка — поправи го Пит.
Изражението на Джордино изведнъж стана сериозно:
— Минавало ли ти е през ума, че тя и нейните колеги може би търсят същия токсичен замърсител, който и ние?
— Да. Веднъж.
В този момент Руди Гън изскочи от своята лаборатория. Лицето му беше почти сиво.
— Открих го — извика той триумфално.
Джордино го погледна с недоумение:
— Какво си открил?
Гън не отговори. Той се смееше неистово. Пит схвана почти незабавно.
— Ти си го открил?
— Причинителят за червените приливи и отливи? — възкликна Джордино.
Гън изрече:
— Щастлив съм.
Пит стисна ръката му.
— Поздравления, Руди.
— Аз към почти готов — каза Гън. — Прекарах стотиците проби вода през газ-хроматографа, но не бях проверил вътрешното им съдържание. Когато най-накрая взех и прегледах резултатите от кобалтово покритие върху инструменталната колона, се шокирах, че виждам метал, екстрахиран от синтетични органични замърсители. След няколкочасов експеримент, модификации с тестове, аз идентифицирах екзотично органометален компаунд, който е комбинация на изкуствена синтетична аминокиселина и кобалт.
— Звучи ми като китайски — прекъсна го Джордино. — Каква е аминокиселината?
— Хранителни протеини, които се възпроизвеждат.
— Откъде може да е попаднал в реката? — попита Пит.
— Не мога да кажа — отговори Гън. — Моето предположение е, че синтетичната аминокиселина се получава от генетично инженерство в биотехнологична лаборатория, където отпадъците на водата дълго време са били в съприкосновение с химични и ядрени отпадъци. По този начин се получава една смес, която предизвиква мутантна реакция и е причина за червените приливи и отливи.
— Възможно ли е това, което си открил, да се е получило при подобна ситуация?
Гън отвърна:
— Може би, защото установих високи показатели на радиация във водата. Вероятно те причиняват получаването на този мутантен замърсител. Въпросът е да установим как попада радиацията във водите на реката и това е някъде на територията на Мали. Сигурен съм, че има определена връзка.
Пит не отговори, но погледна отново в радарния екран изображението на малкия боен кораб, все още далеч от тях. Той го завъртя и сканира небето, за да види самолетите. Те все така летяха на определена дистанция, пестейки гориво и наблюдавайки „Калиопа“. Тук реката са разширяваше с няколко километра и той изгуби от погледа си военните коли.
— Работата ни е свършена само наполовина — каза той. — Следващото и най-важното е да установим откъде се влива токсичният замърсител в Нигер. Малийците, изглежда, не бързат много да ни нападнат, така че ние ще продължим нашето наблюдение и ще се опитаме да си свършим работата, преди да са хлопнали вратата под носа ни.
— Но как ще предадем резултатите си на Чапман и Сандекър, след като повредиха сателитната ни връзка? — попита Джордино.
— Ще измисля нещо.
Гън се отмести и тръгна, без да говори, към кабината на лабораторията си.
Пит с благодарност предаде румпела на Джордино и отиде до каютата си, за да поспи. Когато се събуди, слънцето беше на една трета зад хоризонта, а температурата с десет градуса по-висока. Един бърз поглед върху радара показа, че канонерката е все още на безопасно разстояние, а самолетите — на половин курс от тяхната база за презареждане. Малийците сигурно мислеха, че плячката е в мрежата. Със ставането Джордино му подаде чаша кафе.
— Кафето трябва да те досъбуди. Хубаво египетско кафе, гарнирано с мед.
— Колко време съм спал?
— Ти беше мъртъв за света за по-малко от два часа.
— Отминахме ли Гао?
— То е на 5 километра зад гърба ни. Ти пропусна да видиш плаващия сал с хубави африканки по бикини, които ми пращаха целувки.
— Ти ще ми ги предадеш.
Джордино щракна с пръсти.
— Това беше най-фантастичното, което съм виждал. Но нека бъдем сериозни.
— Дали Руди още отчита силните токсични нива?
Джордино отвърна:
— Той каза, че концентрацията става по-наситена с всеки изминат километър.
— Ще трябва да свършваме. Той мисли, че сме почти на ръба на откритието.