— Четири дни — повтори Сандекър. Надеждите му внезапно се стопиха. — Няма начин Гън да се крие в продължение на четири дни. Двадесет и четири часа, може би. След това малийските служби за сигурност ще го заловят.
— Освен ако не говори арабски или френски, или случайно да изглежда като местен — каза Левант.
— Няма шанс за това — отговори Сандекър.
Бок придърпа картата на Мали към себе си и посочи с пръст.
— Полковник Левант и отрядът от четиридесет човека могат да бъдат в Гао след двадесет часа.
— Бихме могли, но няма да стане — предпазливо каза Левант. — Двадесет часа, считани отсега, означава, че ние ще пристигнем точно по обяд малийско време.
— Грешката е моя — коригира се Бок, — по никакъв начин не мога да рискувам да пристигнем през деня.
— Да почакаме още малко — каза Сандекър кисело. — Тогава ще увеличим шансовете на Гън да бъде заловен или убит.
— Обещавам ви, че моите хора и аз ще направим най-доброто, за да спасим вашия човек — отвърна Левант. — Но не с голям риск за останалите.
— Не отказвайте — погледна към Левант Сандекър. — Той носи информация, която е критична за оцеляването на всички нас.
Лицето на Бок придоби скептично изражение след чутото от Сандекър.
— Честна игра, адмирале. Няма значение дали тази мисия е одобрена, или не от генералния секретар на ООН. Ако част от хората ми умрат при изпълнението й, убити като диви патици, за да спасят само един човек от вашите, по-добре е да ме екзекутират.
Сандекър напусна масата и погледна Бок с очи, искрящи от гняв.
— Сега слушай, гумена главо, пет пари не давам дали ще загубите хора или не при спасяването на Гън от Мали. Само го измъкнете оттам. Изпълнявайте и не си бършете задника с мен.
Бок въобще не успя да възрази. Той седеше, наблюдавайки Сандекър изпод големите си сиви вежди. След това избухна в смях.
— Чак сега се разбрахме. Защо да не пийнем нещо и да не направим план.
Сандекър се усмихна и бавно се отпусна в един стол. Той предложи на Бок една от своите пури.
— Удоволствие е да се прави бизнес с вас, генерале. Да се надяваме, че сътрудничеството ни ще бъде печелившо.
Хала Камил стоеше на стъпалата на хотел „Уолдорф Астория“, чакайки своята лимузина, след като беше напуснала една формална вечеря, давана в нейна чест от индийския посланик в ООН. Валеше слаб дъжд и улиците отразяваха светлините на града по мокрия паваж. Когато големият черен „Линкълн“ пристигна и шофьорът отвори вратата, тя пристъпи под един чадър, носен от пиколото на хотела, който придържаше дългия шлейф на роклята й. Внимателно я настани на задната седалка на лимузината.
Исмаил Йерли беше вече седнал от другата страна. Той взе ръката й и я целуна.
— Извинявам се, че се срещаме по този начин — оправда се той, — но е твърде рисковано за нас да ни виждат заедно.
— Продължава дълго време, Исмаил — каза Хала. Големите й очи бяха меки и сияйни. — Ти ми го подаряваш.
Той погледна напред към кабинката на шофьора, за да се убеди, че прозорчето е спуснато.
— Чувствам, че е по-добре за теб, ако се срещаме по този начин. Ти се издигна твърде много и работиш упорито, за да загубиш всичко заради някакъв скандал.
— Ние може да бъдем дискретни — каза Хала с тих глас.
Йерли поклати глава.
— Любовните приключения на политическите мъже остават незабелязани. Но не е така за жена с твоя пост. Медиите и журналистите ще ги разтръбят из целия свят.
— Аз все още изпитвам голямо влечение към теб, Исмаил.
Той хвана ръцете й.
— И аз също. Ти си най-доброто, което съм срещал, и няма да бъда причина за твоя провал.
— Сега трябва да повървиш — каза тя. — Ще бъде много достойно за теб.
— Да — отвърна той без ентусиазъм, — за да не предизвикваме заглавие в новините „Генералният секретар на ООН уличена като метреса на Световната здравна организация“. Моите началници от втори отдел на Националната служба за отбрана ще бъдат особено доволни от разкритието ми като такъв.
— Защо да не запазим нашата връзка в тайна, както досега — протестира тя. — Защо да не продължим?
— Невъзможно.