— Дали са го открили? — забеляза той.
— Според адмирал Сандекър, те са определили района, откъдето идва — недалеч от град Гао в Мали.
Йерли не изглеждаше доволен.
— Дезинформация. Това трябва да бъде отговорът. Тази история трябва да е прикритие за нещо друго.
Хала поклати глава.
— За разлика от теб адмиралът никога не лъже, когато се касае за живот.
— Ти каза, че НЮМА седи зад тази операция.
Хала потвърди.
— Не е ли ЦРУ или друга американска разузнавателна служба?
Тя тръсна с ръка и се засмя кисело.
— Ти искаш да кажеш, че твоите скрити разузнавателни източници в Западна Африка нямат никаква представа, че американците работят под носовете им.
— Не говори абсурди. Какви важни тайни може да притежава една такава бедна нация като Мали, които да са привлекателни за американските интереси.
— Трябва да има нещо. Защо не искаш да ми го кажеш?
Йерли гледаше разсеяно и не отговори веднага.
— Нищо… нищо съществено.
Той почука на стъклото, за да привлече вниманието на шофьора.
Шофьорът удари спирачките и спря пред голяма административна сграда.
— Ще си поплачеш ли за мен?
Гласът й беше плътен и изпълнен с желание. Той се обърна и я погледна.
— Истински съжалявам. Ще ми простиш ли?
Нещо се надигна отвътре в нея. Тя тръсна глава.
— Не, Исмаил. Не мога да ти простя. Повече няма да се срещаме. Очаквам писмото с твоята оставка върху бюрото си утре до обяд. Ако не го направиш, ще те изхвърля от ООН.
— Не можеш да бъдеш толкова лоша!
Хала продължи:
— Твоите тревоги не са свързани със Световната здравна организация. Нито пък те е грижа за нея. Ти дори не си лоялен 50% към французите. И понеже това е така, ти работиш единствено за своите финансови интереси.
Тя се пресегна през него и отвори вратата.
— А сега изчезвай!
Йерли слезе безшумно от колата и застана на тротоара. Хала със сълзи на очи дръпна вратата обратно и не се обърна назад, докато шофьорът не потегли. На Йерли му се искаше да усети малко болка или тъга, но беше твърде голям професионалист. Тя беше права, че той я използваше. Неговото единствено привличане към нея беше сексът. Но от многото жени, които бяха минали през ръцете му, тази беше единствената, която се влюби в него.
Той влезе в коктейлната зала на хотел „Алгонкуин“, поръча си едно питие и след това помоли да ползва телефона. Набра номера и зачака отговор от другата страна.
— Да?
Той заговори с преправен и тайнствен глас:
— Имам свежа информация за господин Масар.
— Откъде сте вие?
— От руините на Пергамон.
— Турция?
— Да — отсече Йерли кратко. Той никога не вярваше на телефоните и мразеше, когато трябваше да си служи с детски кодове.
— Аз съм на бара в хотела „Алгонкуин“. Кога мога да ви очаквам?
— В един след полунощ. Твърде късно ли е?
— Не. Ще направя късна вечеря.
Йерли постави слушалката замислено. Какво ли знаят американците относно операцията на Масар в пустинята и форт Фуро? Дали техните разузнавателни служби са разкрили истинската дейност на завода за преработка на опасни промишлени отпадъци? И какво са надушили наоколо? Ако е така, последствията ще бъдат ужасни. Както и фалитът на няколко големи френски банки.
22.
Зад него беше черен непрогледен мрак, а пред него — редките пръснати улични светлини на Гао. На Гън му оставаха още 10 метра до брега, когато единият му крак докосна мекото дъно на реката. Той стъпи, огледа се и като държеше тялото си под водата, започна внимателно да се приближава към брега.
Бреговата ивица свършваше до малка каменна стена, откъдето започваше пътят. Когато стъпи на пясъка, той почувства живителната му топлина и тъй като тялото му я жадуваше, легна върху него, за да почине за няколко минути. Чувстваше леко схващане на десния си крак и умора в раменете.
Той се опипа по гърба и усети, че раницата е на мястото си. Откакто беше скочил във водата като изстрелян снаряд, мислеше, че може би я е загубил. Но презрамките й все още бяха на раменете му.
Той се изправи и тръгна към стената, прескочи я и се озова на пътя. Беше пусто. По лошо павираната улица, която водеше диагонално към града, се виждаха малък брой пешеходци. С крайчеца на окото си Гън забеляза слаба светлина и погледна към покрива на близката къща, където в същото време един човек палеше цигара. Той вървеше и оглеждаше улицата, пешеходците, опитваше се да проумее ритъма на тяхното движение. За да бъде по-незабелязан, реши да свали очилата си, макар че това не беше много удачно за него, тъй като беше късоглед и не можеше да вижда на повече от 20 метра.