Гън сложи раницата на гърдите си и я закри с якето си, така че да изглежда като разширен стомах. Внимателно крачеше по улицата между гражданите на Гао. След около две пресечки той забеляза, че се движат хора с велосипеди. Отминаха го няколко коли и мотоциклети. Щеше да бъде добре, ако просто можеше да се окаже на летището, но още преди напускането на яхтата той беше проучил картата и знаеше, че е на няколко километра от града. Намисли си да открадне велосипед, но бързо се отказа от тази идея. Вероятно щяха да търсят крадеца, а той не искаше да оставя следи. Гън стигна до главната улица и след това се озова на пазарния площад. Тук беше хотел „Атлантида“. Миришеше на екзотика. Хората бяха облечени със сини и зелени дрехи, имаше и в национални носии. Повечето мъже носеха шапки или главите им бяха покрити със сини башмаци. Гън държеше главата си наведена надолу, беше покрил наполовина лицето си с башмак, така че бялата му кожа почти не се забелязваше. Никой не го спря и не му зададе неудобни въпроси. Ако по неочаквана причина някой го спреше, щеше да каже, че е турист, тръгнал на пътуване по Нигер. Все пак опасността да бъде спрян от някого му изглеждаше реална за един нелегален американец, какъвто беше. Той продължи по пътя, като държеше посоката, където би трябвало да бъде летището. Така стигна до края на града. Той не можеше да предположи, че в този момент пътят му щеше да стане по-лесен, отколкото очакваше. Един камион се движеше зад него с бавна скорост. Гън се сниши в канавката и реши да почака. Дори извади от раницата си един пистолет „Смит енд Уесън“ — 38 калибър, подарен от баща му за всеки случай. Камионът го отмина, като леко намали и в този момент Гън се затича и скочи в него. Според предположенията му, посоката беше към летището. Озовал се временно в безопасност, той сложи отново очилата си, за да вижда по-добре. Пътят беше асфалтов и на километър или два пред себе си видя светлини на голяма площ, което му подсказа, че това може би е летището. Малко след това камионът намали и почти спря на един завой. Гън реши, че сега е моментът да скочи. Поседя малко на земята, стана и тръгна по алеята към светлините. Само след няколко метра забеляза дървена табела, на която пишеше на три езика: „Международно летище Гао“.
— Международно — прочете Гън на глас. — Как се надявам да е така.
Той продължи по алеята, вървейки плътно в левия й край, за да не го удари някое идващо превозно средство. Нямаше никаква нужда да се крие. Летищният терминал беше тъмен и паркингът пред него абсолютно празен. Надеждите му бяха да се скрие някъде наблизо. Той видя няколко добре поддържани дървени постройки с извит ламаринен покрив. Това бяха хангари. Гън премина покрай тях незабелязано и се озова в началото на пистата. Там, осветени от прожекторите, стояха 4 бойни самолета на малийските военновъздушни сили и един транспортен. Той застана неподвижно, когато забеляза двама въоръжени постови, които седяха в една секретна кабина. Единият се люлееше на стола, а другият се бе излегнал и пушеше цигара.
Гън извади своя водолазен часовник „Хроноспорт“ и погледна циферблата. Беше единадесет и двайсет. Изведнъж се почувства уморен. Бе изминал такова разстояние единствено за да се добере до това пустинно летище, на което сега не се виждаше никакво пристигане или заминаване на самолети. Това можеше да не бъде чак толкова лошо, но имаше вероятност малийските сили за сигурност да са го завардили отвсякъде и в такъв случай всяка възможност да се измъкне бе обречена на провал, още повече при липсата на вода и храна. Гън продължи нататък, избягвайки светлините, като много внимаваше да не се натъкне на други секретни постове. Постепенно излезе от зоната на летището и се озова направо в пустинята, в близост до една малка пясъчна дюна. Използвайки прикритието на тъмнината, той изкопа с ръцете си дупка в пясъка. Може би тя бе пълна с мравуняк, но сега не го беше грижа. Бе много уморен да мисли за това.
Само след тридесет секунди беше заспал.
Пит и Джордино бяха повалени от хората на Масар и заключени на една метална платформа в близост до машинното отделение. Ръцете им бяха вързани, а краката им — оковани в къси вериги, закрепени към тръбите на парната инсталация. Движението им беше съвсем ограничено, тъй като можеха да стоят само на коленете си и всяко мръдване при опит да се освободят ги залепяше до горещите тръби и им причиняваше страхотна болка. Състоянието им беше безпомощно. Над тях на палубата стоеше часови с автоматичен пистолет. Да се избяга при тази ситуация беше невъзможно.