Атмосферата в тази метална кутия, където се намираха, ставаше непоносима. Парата от една тръба проникваше в порите им, въздухът започваше да недостига, а като прибавим и горещината, мъчението нарастваше с всеки изминал момент. Джордино се чувстваше зле, бе отслабнал и започваше да губи съзнание. Силата му се бе почти стопила след два часа престой в този арест. А загубата на течности го правеше почти луд от жажда. Той погледна към Пит, опитваше се да разбере как приятелят му понася това нечовешко мъчение. Доколкото схващаше, Пит не показваше никаква реакция. Лицето му, обгърнато в пара, изглеждаше замислено и тъжно. Той с усърдно внимание изучаваше начина на закрепване на веригите към тръбите, всеки болт и всяка гайка, търсейки как да се освободи от тях. Погледът му беше засякъл едно табло с набор от гаечни ключове и той правеше план как да се добере до тях, без да бъде забелязан в това вързано положение.
— В още една хубава каша се забъркахме, Стенли — каза Джордино, цитирайки реплика от комедиите на Лаурел и Харди.
— Съжалявам, Оли, всичко е в името на човечеството — отвърна Пит в същия тон.
— Мислиш ли, че Руди е успял?
— Ако се е скрил някъде и е запазил хладнокръвие, няма причина да се е сдухал като нас.
— Какво мислиш, че очаква от нас този дърт френски мафиот, като ни държи тук вързани? — попита Джордино, изтривайки потта от челото си.
— Нямам представа — отговори Пит. — Но очаквам, че ще узнаем защо ни натика в тази гореща кутия, освен ако преди това няма намерение да ни предаде на полицията.
— Той трябва действително да е злопаметен, ако ни се сърди, че му ползвахме телефона.
— Грешката е моя — каза Пит поглеждайки весело, — но трябваше да проведа важен разговор.
— Разбира се, ти не би могъл да знаеш, че приятелят е скръндза.
Пит погледна Джордино с голямо възхищение. Той се учудваше, че този нисък и набит италианец все още имаше чувство за хумор, като имаше предвид окаяното състояние, в което се намираха. През дългите минути на агония в тяхната клетка — пещ, Пит упорито мислеше как могат да се спасят. В момента всякакъв оптимизъм беше безсмислен. Почти нямаше начин да скъсат веригите или да отключат белезниците.
Съзнанието му бе подготвило поне дванадесет комбинации, всяка от които изключваше следващата. Никоя не беше приложима, освен ако случайно не възникнеше подходяща ситуация. Главната пречка бяха веригите. По един или друг начин те трябваше да ги откачат от парната тръба. Ако това не станеше, добре обмисленият план на Пит се проваляше.
Той прекъсна умствената си гимнастика, тъй като постовият отвори капака на тяхната клетка и слезе долу да отключи веригите. Още четирима от екипажа стояха горе пред машинното отделение. Пит и Джордино се изправиха на крака и четиримата моряци от екипажа ги поведоха към кабинета на Масар.
Ив Масар седеше в средата на един голям кожен диван и пушеше тънка черна цигара, а пред него на малка масичка имаше чашка коняк. Един тъмнокож мъж в униформа на офицер седеше на отсрещния стол и пиеше шампанско. Никой не помръдна, когато Пит и Джордино застанаха пред тях боси, по риза и панталон, мръсни и прогизнали от пот и влага.
— Това ли са клетите екземпляри, които си хванал в реката? — попита офицерът, гледайки ги любопитно през черните си студени и празни очи.
— В действителност те се появиха на борда, без да съм ги канил — отговори Масар. — Хванах ги в момента, когато ползваха телефона ми.
— Мислиш ли, че са успели да се свържат?
— Дойдох твърде късно, за да мога да ги спра — забеляза Масар.
Офицерът остави чашата си в края на масата и се надигна от стола си, прекоси стаята и застана право пред Пит. Той беше по-висок от Джордино, но беше с около 6 инча по-нисък от Пит.
— Кой от вас държеше връзка с мен, докато бяхте в реката? — попита той.
Учудването на Пит бе свършило.
— Вие трябва да сте генерал Казим.
— Да, същият.
— Трябва да ви подчертая, че не може да се създаде представа за даден човек само по неговия глас. Аз си мислех, че вие изглеждате повече като Рудолф Валентино, отколкото като Фернандел.