Пит се наведе и се завъртя косо, лицето му внезапно се изпълни с омраза, челюстите болезнено се свиха, тъй като Казим неочаквано го срита в слабините с обутия си в ботуш крак. Овладял се бързо, Пит задържа с елегантно движение протегнатия крак на Казим, като накара генерала да балансира на другия. След това бавно оттласна разярения офицер назад, докато той се просна по задник на стола си.
Настъпи гробна тишина в стаята. Казим изпадна в шок. Като пожизнен диктатор в продължение на 10 години, съзнанието му отказваше да приеме подобен род отношение към неговата персона. Той така беше свикнал на сервилността и подчинението на заобикалящите го, че не можеше да си представи някой да реагира брутално и физически срещу него. Целият трепереше от яд, устата му се напълни с пяна, само очите му оставаха студени и празни.
Бавно, отмерено той извади пистолет от кобура изпод мишницата си. Беше, както забеляза Пит, по-стар модел автоматична „Берета“ 9-милиметров, от въоръжението на НАТО. След това се излегна на една страна, взе на мушка Пит, като се усмихваше студено под мустак.
Пит хвърли страничен поглед към Джордино и забеляза, че приятелят му се канеше да скочи върху Казим. После отново спря поглед на Казим, очаквайки го да натисне спусъка, готов при най-малкото мръдване на ръката му да залегне на дясната си страна. Това може би щеше да се окаже една възможност за спасение, но Пит съзнаваше, че бе изгубил предимство в предизвикателството си към него. Казим имаше отлична възможност за стрелба и не би пропуснал от толкова близко разстояние. Освен това Пит знаеше, че бързината би му помогнала да избегне първия изстрел, но после, когато Казим зареди на автоматична стрелба, щеше да стане невъзможно, първо щеше да го простреля в едното коляно, после в другото. В очите на генерала се четеше насладата от бавно предизвикана смърт.
Вероятно секунда преди да започне стрелбата и мятането на конвулсиращи тела по пода, Масар вдигна ръка във въздуха и каза със заповеден тон:
— Ще ви помоля, генерале, да проведете екзекуцията където и да е другаде, но не и в моя приемен кабинет.
— Този — високият, трябва да умре! — изсъска Казим, гледайки с черните си очи Пит.
— Всичко с времето, приятелю мой — каза Масар, докато си наливаше нова чаша коняк. — Направи ми удоволствието да не опръскваш с кръв моя скъп килим „Назлини Навахо“.
— Ще ти купя нов — успокои го той.
— Не отчиташ ли факта, че той може да желае лека и бърза смърт? Разбираемо е, че те провокира, защото е по-леко да избереш бързата смърт, отколкото мъчителната агония.
Много бавно Казим свали насочения пистолет и го прибра. След това се усмихна лукаво.
— Ти разгада мислите му. Ти усети много добре какво всъщност представлява той.
Масар отвърна с галска хитрост:
— Американците наричат това улична интелигентност. Тези хора имат нещо съхранено в себе си, нещо живо. И двамата можем да спечелим, ако ги накараме да говорят.
Казим се надигна от стола си, доближи се до Джордино, вдигна беретата и я насочи в дясното му ухо.
— Да видим дали ще си по-словоохотлив, отколкото беше на твоята яхта.
— Каква яхта? — попита Джордино. Гласът му беше невинен като на дете след причастие.
— Онази, която напуснахте минути преди да се взриви.
— А-а. Онази яхта.
— Каква беше вашата мисия? Защо плавахте по Нигер до Мали?
— Ние изследвахме миграционните навици на дребните малки рибки, като сравнявахме знанията си за тях и времето, по което те изхвърлят хайвера си в горното течение на реката — изръси Джордино.
— А боеприпасите на борда на вашата яхта?
— Боеприпаси? Какви боеприпаси? — вдигна отрицателно рамене той и направи учудваща гримаса. — Не сме имали никакви боеприпаси.
— Забравихте ли за вашето нападение срещу военните патрулни канонерки на Бенин?
— Съжалявам, не сме слушали радио! — тръсна глава Джордино.
— Няколко часа в уютните килии на моята главна квартира в Бамако ще опреснят паметта ти.
— Много нездравословен климат за несговорчиви чужденци, уверявам ви! — каза Масар.
— Спрете да тормозите човека! — каза Пит, поглеждайки Джордино. — Кажи им истината.
Джордино се обърна и изгледа Пит.
— Да не си откачил?