Собственикът, дебело облечен мъж с гъста черна коса и внушителни мустаци, изскочи иззад импровизирания бар и се доближи до масата им. Той стоеше и ги наблюдаваше, без да каже дума, чакайки ги първи да го заговорят.
Пит щракна с два пръста и каза:
— Бира.
Собственикът кимна и тръгна обратно към бара. Джордино го наблюдаваше как взема две бутилки немска бира от лошо затварящия се метален хладилник, след което се обърна въпросително към Пит.
— Имаш ли представа как ще платим?
Пит се усмихна, наведе се под масата, събу лявата си обувка и извади нещо от подметката. След това очите му с хладно изражение зашариха из помещението. Никой от посетителите не изразяваше и слаб интерес към тях двамата. Той внимателно отвори длани така, че да може да го види само Джордино. Между тях лежеше подредена купчина пари — малийска валута.
— Конфедерация на френско-африкански франк! — каза той тихо. — Адмирал Сандекър не е пропуснал и тази подробност.
— Сандекър се грижи за всичко! — допълни Джордино. — Само не ми е ясно защо се е доверил на теб за пачката, а не на мен.
— Аз имам по-голяма крачка.
Собственикът се върна и сложи, по-скоро изтърва бутилките върху масата.
— Десет франка — изръмжа той.
Пит му връчи сметката. Той я взе, огледа банкнотите на оскъдната светлина и ги прибра в чекмеджето на бара.
— Той ти каза десет франка — каза Джордино. — Ти му даде двадесет. Ако той те вземе за голям прахосник, ние вероятно ще бъдем ухажвани от половината град, докато си тръгнем.
— Това е целта — каза Пит. — Само въпрос на време е, преди на играчите да им замирише на кръв и да обкръжат своите жертви.
— Ще купуваме или ще продаваме?
— Повече ще купуваме. Нуждаем се от средства за транспортиране.
— Любимата храна трябва да има предимство. Гладен съм като мечка стръвница.
— Можеш да опиташ храната тук, ако желаеш! — каза Пит. — Аз предпочитам да гладувам.
Те пиеха третата си бира, когато един младеж на не повече от осемнайсет влезе в бара. Той беше висок и строен, с леко наклонени рамене. Имаше приятно овално лице с големи мечтателни очи. Кожата му беше тъмна, а косата — гъста и къдрава. Носеше жълта спортна риза и каки панталони, разширяващи се надолу, тип чарлстон. Бяха от бял памучен плат. Той огледа набързо посетителите и спря погледа си на Пит и Джордино.
— Търпението, добродетел на бедняка — измърмори Пит. — Избавлението е на път.
Младежът спря на тяхната маса и кимна с глава.
— Добър вечер! — поздрави той на френски.
— Добър вечер! — отвърна Пит.
Меланхоличните очи на младежа засияха.
— Англичани ли сте?
— Новозеландци — излъга Пит.
— Аз съм Мохамед Дигна. Може би ще мога да помогна на господата да обменят парите си?
— Разполагаме с местна валута.
— Нуждаете ли се от човек, който да помага, ако възникнат проблеми с митница, полиция или държавните учреждения?
— Не, не мисля, че се налага. — Пит хвана един свободен стол и го притегли към масата. — Ще седнете ли при нас да пийнете нещо?
— Да, благодаря! — Дигна каза нещо на собственика на френски и седна.
— Вие говорите английски действително добре! — каза Джордино.
— Завърших гимназия в Гао, а после колеж в Бамако и бях първи в класа — каза той с гордост. — Мога да говоря четири езика, включително моя роден език бамбара, френски, английски и немски.
— Вие сте по-умен от мен — каза Джордино. — Аз говоря само достатъчно английски, за да се оправям.
— Каква е вашата професия? — попита Пит.
— Баща ми е шеф на близкото селище. Аз ръководя бизнес връзките му и експортния бизнес.
— И едновременно с това предлагате услугите си на туристи — допълни Джордино.
— Радвам се да се срещна с чужденци, защото така мога да практикувам знанията си по чужди езици — каза Дигна без стеснение.
Собственикът дойде и остави малка чаша чай пред Дигна.
— Как вашият баща превозва стоката си? — запита Пит.
— Притежава малък парк камиони „Рено“.
— Някаква възможност да наемем един? — подхвърли му Пит.
— Искате да направите дребна търговия?
— Не, приятелят ми и аз желаем да направим кратко пътуване на север и да видим голямата пустиня, преди да се завърнем вкъщи в Нова Зеландия.