Дигна поклати глава:
— Не е възможно. Камионите на баща ми заминават следобед за Мопти, натоварени с текстил и готова продукция. Освен това никой чужденец, идващ отвън в страната, не може да пътува в пустинята без специално разрешение.
Пит се извърна към Джордино. Лицето му изразяваше болка и разочарование.
— Колко несправедливо! И като помислиш, че сме прелетели половината свят, за да видим номади в пустинята, яздещи камили.
— Никога няма да мога да погледна в лицето побелялата си стара майка — занарежда Джордино, — тя пожертва всичките си спестявания, за да мога да изуча живота в Сахара.
Пит удари с ръка по масата и стана.
— Добре, тогава се връщаме на летището в Тимбукту.
— Разполагат ли господата с кола? — попита Дигна.
— Не.
— Как мислите да стигнете до там?
— С автобус — отговори смутено Джордино, почти задавайки въпрос.
— Вие имате предвид кола, която вози пътници?
— Точно така — произнесе Джордино щастливо.
— Вие няма да можете да пътувате до Тимбукту преди утре на обяд — каза Дигна.
— Тогава трябва да има някакво превозно средство в Бурем, което ще можем да наемем — предложи Пит.
— Бурем е беден град. Повечето хора ходят пеш или карат мотоциклети. Само няколко фамилии могат да поддържат собствени коли, които да не се нуждаят постоянно от ремонт. Единственото превозно средство, което постоянно е в отлично техническо състояние в Бурем, е личната кола на генерал Затеб Казим.
Дигна може би играеше с тях, насочвайки разговора в такава посока. Мислите на Пит и Джордино работеха на същата дължина на вълната. Те и двамата настръхнаха, но веднага се успокоиха, като си даваха вид, че за пръв път чуват това име.
— Какво прави колата му там? — запита невинно Джордино. — Ние го видяхме за пръв път вчера в Гао.
— Генералът пътува почти навсякъде с хеликоптер или военен самолет — отговори Дигна, — но той иска свой личен шофьор и кола, когато пътува през малките градчета и градове. Шофьорът му беше докарал колата на новия аутобан от Бамако до Гао, когато тя се повреди на няколко километра извън Бурем. Беше оставена тук за ремонт.
— И беше ли поправена? — заинтересува се Пит, като изпи глътка бира, за да изглежда индиферентен.
— Градският механик свърши късно тази вечер. Парче скала пробило радиатора.
— Шофьорът замина ли за Гао? — с учудване попита Джордино.
Дигна поклати глава.
— Пътят от тук до Гао е все още в строеж. Да се шофира през нощта може да бъде рисковано. Той не иска да рискува отново да повреди колата на генерал Казим. Той мисли да отпътува с нея на разсъмване.
Пит го погледна.
— Откъде знаете всичко това?
Дигна отговори:
— Баща ми притежава гаража за ремонт на автомобили и аз контролирах нейния ремонт. Вечеряхме с шофьора заедно.
— Къде е шофьорът сега?
— Гост е в дома на баща ми.
Пит смени темата на разговора за местната индустрия.
— Има ли някакви химически компании тук? — попита той.
Дигна се засмя.
— Бурем е твърде беден да произвежда нещо, освен дребни манифактурни стоки.
— Знаете ли нещо за завода за опасни промишлени отпадъци?
— Форт Фуро, но той е на стотици километри на север.
Получи се малка празнина в разговора, след което Дигна попита:
— Колко пари носите?
— Не знам — отвърна Пит честно, — не съм ги броил.
Пит забеляза странния поглед на Джордино и видя четирима мъже, седнали на една маса в ъгъла. Той схвана, че те са седнали току-що. Трябва да е капан, реши той. Пит погледна към собственика, който се беше изтегнал върху бара, четейки вестник. Един бърз поглед към останалите посетители беше достатъчен, за да го убеди, че техният единствен интерес бяха разговорите помежду им. Значи противниците бяха пет срещу двама. Не толкова лошо, помисли Пит.
Той изпи бирата си и стана на крака.
— Време е да тръгваме.
— Много поздрави на шефа — каза Джордино, стискайки ръката на Дигна.
Младият малиец се усмихна, но погледът му имаше твърдо изражение.
— Вие не можете да напуснете.
— Не се тревожи за нас — успокои го Джордино. — Ние ще спим някъде по пътя.