— Но притежава един от най-модерните двигатели с висящи клапани — каза Пит. — Тя е била една от най-мощните коли за своето време.
Въпреки това Джордино гледаше тази стара класическа кола с голям скептицизъм.
— Ти действително ли мислиш, че с тази стара реликва можем да пътуваме из Сахара?
— Ние имаме пълен резервоар с бензин, а това означава, че все едно ще яздим камила. Потърси няколко чисти контейнера и ги напълни с вода и виж дали може да откраднеш нещо за ядене.
— Относно храната сериозно се съмнявам — каза Джордино, разхождайки се из гаража.
— Прави каквото знаеш.
Пит отиде и отвори вратите на гаража, за да могат да излязат.
След това провери още веднъж колата, нивото на маслото и водата, състоянието на гумите. В това време Джордино дойде, носейки няколко безалкохолни напитки, които беше намерил в гаража, както и няколко пластмасови бутилки вода.
— Ние няма да изпитваме жажда няколко дни, но най-хубавото, което намерих, са двете консерви сардина.
— Няма смисъл да търсиш повече. Хвърляй се на задната седалка и наблюдавай пътя.
Джордино се изтегна отзад, а Пит седна зад волана. Запали колата, включи на скорост и шестдесетгодишният „Вуазин“ потегли бавно и спокойно. Пит внимателно се промъкваше покрай паркираните коли и излезе от гаража, карайки по една алея, докато стигна тесен прашен път, водещ на запад, паралелно на река Нигер. Движеше се с не повече от двадесет и пет километра в час, докато напусна очертанията на града. Чак тогава включи светлините и смени скоростта.
— Щеше да бъде добре, ако имахме пътна карта — каза Джордино.
— Карта на камилските копита ще бъде по-практична. Не може да рискуваме да излезем на главната магистрала.
— Сега сме „Окей“, движейки се по тази камилска пътека далеч от реката.
— Веднага щом намерим мястото, където уредите на Гън засякоха токсичното замърсяване, ще завием и ще продължим на север.
— Не ми е приятно, че сме на път, когато шофьорът ще съобщи на Казим, че неговата радост и гордост е открадната.
— Генералът и Масар ще мислят, че ние сме поели към най-близката граница, която е Нигер — отвърна Пит. — Последното място, което те биха очаквали да ни засекат и върнат, е средата на пустинята.
— Трябва да ти кажа — подхвърли Джордино, — че не очаквам нищо от това пътуване.
Пит също не очакваше нищо. Това беше един налудничав опит, без всякакъв шанс за спасение. Фаровете на колата осветяваха една равна и безлична страна, осеяна тук-там с малки кафяви скали. Това, мислеше Пит, е най-самотното място, където може да се умре.
26.
Слънцето припичаше жарко. В десет часа температурата беше вече 32 градуса по Целзий. Започна да духа вятър от юг, което от една страна бе добре, но от друга създаде малки неприятности за Руди Гън. Бризът освежаваше изпотеното му тяло, но ситният пясък проникваше през носа и ушите му. Той завърза по-добре кърпата около главата си и си сложи тъмните очила, за да се предпази от пясъка. После извади малка пластмасова бутилка вода и я изпи до половината. Не беше необходимо да бърза след прекараната безсънна нощ, криейки се на летището. То изглеждаше мъртво, както и предишната нощ. Движение на военните се наблюдаваше само при смяната на караулите, но из хангарите и по летателната писта нямаше жива душа. На гражданския терминал той забеляза човек, който караше мотоциклет и след това влезе в контролната кула. Гън реши, че това е добър знак. Никой не беше толкова шантав да изкачва този стъклен горещ цилиндър, за да се любува на слънцето, освен ако не трябваше да пристигне самолет.
Един сокол кръжеше над леговището на Гън в пясъка. Той го забеляза, докато си правеше сянка в окопа, където се беше настанил. След това отново погледна към летището. Някаква кола беше застанала пред терминала. Двама мъже разтоварваха дървени трупчета, които се поставяха пред гумите на самолета при кацане. Гън започна предварително да обмисля своя най-добър стратегически подход за придвижване до мястото, където би кацнал самолетът. Фиксира маршрута в съзнанието си. След това се излегна по гръб и се загледа в небето. Соколът беше отлетял някъде към реката. Няколко бели пухкави облачета плуваха в безкрайната небесна шир. Той гледаше към небето, за да може да забележи от разстояние сигналите на кацащия самолет. Очите му уловиха някаква точка, която бавно се задаваше на хоризонта. Това беше самолет, който подхождаше за кацане, но все още бе твърде далеч, за да го разпознае. Трябва да беше граждански, определен за гражданската авиация. След секунди Гън забеляза опознавателните знаци. Беше граждански „Еърбъс“ със светли и тъмнозелени ивици на компанията „Ер Африк“. Пилотът приземи, след като навлезе в пистата, форсира двигателите и натисна спирачките. След това го придвижи срещу терминала. Двигателите още не бяха изключени, когато двама мъже от наземния персонал подкараха бордната стълба към главния изход на самолета. Вратата се отвори и една стюардеса слезе по стълбите. Тя премина покрай двамата малийци, без да ги погледне, и се отправи към контролната кула. Малийците се загледаха след нея с обичайното любопитство. Когато тя влезе в кулата, извади малки клещи за рязане на жица от чантата, висяща на рамото й, и съвсем спокойно прекъсна захранващите и комуникационни кабели между контролната кула и терминала. След това подаде сигнал към кабината на самолета. Изведнъж изпод фюзелажа излезе на пистата едно малко бъги. Гън не беше виждал подобно нещо. Шофьорът подкара бъгито в посока към военните караули. Зад гърба на шофьора той забеляза добре въоръжен човек в цивилно облекло, който стреляше. Акцията беше толкова неочаквана, че двамата малийци бяха елиминирани на място, както и двата военни караула. След това шофьорът направи остър завой и огънят се концентрира върху седемте военни бомбардировача, един след друг те бяха извадени от строя и запалени. Гън наблюдаваше тази драма с истинско учудване. Цялата операция продължи не повече от шест минути. Тогава един човек в офицерска униформа слезе от самолета и се отправи към укритието на Гън. Беше го забелязал от кабината на самолета. Той приближи към него и му каза без всякакво фамилиарничене: