— Вие не знаете колко е приятно това за ухото.
Всичките му страхове бяха изчезнали. Сега той се чувстваше спокоен и спасен. Благодареше на Пит и Джордино, които му помогнаха да се добере до свободата. Те се бяха жертвали за него. Как ли са могли да намерят начин за контакт със Сандекър, се чудеше той. Къде ли са сега? Какво ли е положението им? Това беше единственото нещо, което тревожеше мислите му сега.
Полковник Левант седна до него и го наблюдаваше с видимо любопитство.
— Вие не изглеждате щастлив, че ви измъкнахме от тази каша.
Гън погледна през прозореца.
— Мисля си за хората, които останаха тук.
— Пит и Джордино? Добри приятели ли сте?
— От много години.
— Защо не дойдоха с вас? — попита Левант.
— Те имат работа за довършване.
Левант поклати глава с неразбиране.
— Те или са много смели, или са много глупави.
— Не са глупави! — каза Гън. — Въобще не са такива.
— Но със сигурност ще свършат в ада.
— Вие не ги познавате. Ако някой може да влезе в ада и да излезе, носейки чаша текила с лед — каза Гън, — това е Дърк Пит.
27.
Шест елитни войници от личната охрана на генерал Казим предизвикаха вниманието на Масар, когато излизаше от своята яхта, за да отиде на дока. Един майор спря пред него и поздрави.
— Господин Масар?
— Какво има?
— Генерал Казим помоли да ви придружа до него незабавно.
— Той знае ли, че трябва да бъда непременно във форт Фуро и че нарушава плановете ми?
Майорът вежливо настоя:
— Вярвам, че молбата на генерала за среща с вас е твърде спешна.
Масар подхвърли една галска закачка в анонс и се съгласи да последва майора.
— След вас.
Майорът кимна и даде някаква къса заповед на сержанта. След това той тръгна през пръснатите и разпилени дървени талпи на дока към един голям склад, който граничеше с него. Масар плътно следваше офицера, придружаван от бодигард.
— Моля, по този път — каза майорът, заобикаляйки ъгъла на склада, докато тръгна по малка странична алея.
Там под пълната секретност на въоръжени стражи стоеше един „Мерцедес-Бенц“ с каравана, който служеше на генерал Казим като подвижна главна квартира. Масар влезе вътре и вратата незабавно се затвори след него.
— Генерал Казим е в офиса си — каза майорът, отваряйки друга врата и заставайки встрани.
Интериорът в офиса приличаше на арктическа ледена къща след горещината навън. Явно Казим имаше добра климатична инсталация, която работеше на пълни обороти. Пердетата бяха спуснати така, че на Масар му трябваше малко време, за да свикне със светлината.
— Заповядай, Ив, сядай — извика Казим от бюрото си, като постави слушалката на един от четирите телефона.
Масар се засмя и остана прав.
— Защо толкова много стражи? Да не очакваш покушение?
Казим също се засмя.
— В светлината на събитията от последните няколко часа допълнителната охрана е най-добрата предпазна мярка.
— Откри ли моя хеликоптер? — попита Масар директно.
— Не още.
— Как можеш да загубиш хеликоптер в пустинята? Той имаше гориво за час и половина полет.
— Изглежда, че ти помогна на двамата американци да се спасят.
— Моята яхта не е пригодена да държи затворници! — отвърна Масар. — Ти трябваше да ги вземеш от мен, когато имаше възможност.
Казим се обърна направо към него.
— Нека бъде така, приятелю. Изглежда, че след като агентите на НЮМА откраднаха твоя хеликоптер, те са стигнали до Бурем, където имам причини да вярвам, са го потопили в реката, отишли са до селището и след това са откраднали моята кола.
— Твоят стар „Вуазин“? — Масар произнесе това „Васаан“.
— Да! — потвърди Казим със затворена уста. — Американските отрепки са избягали с моята рядка класическа кола.
— И ти не си ги намерил или засякъл още.
— Не.
Масар накрая седна, ядосан за загубата на своя хеликоптер и кражбата на престижния автомобил на Казим.
— Какво стана с тяхната среща с хеликоптера южно от Гао?
— Моите съжаления. Усетих, че лъжат. Силите, които поставих там на 20 километра на юг, чакаха напразно и моите радарни системи не засякоха никакъв летателен апарат. Освен да са пристигнали на летището Гао с граждански самолет.