— Тогава защо те не отлетяха през границата, след като откраднаха моя хеликоптер? Нигерийската граница е само на 150 километра. Те биха могли да направят това с горивото, останало в резервоара на хеликоптера. Почти е безсмислено да се лети във вътрешността на страната, след това да се унищожава хеликоптера и да се краде стара кола. На тази територия през реката няма мостове, така че те не могат да пътуват на юг към границата. Къде вероятно може да са отишли?
Казим въртеше очи и го гледаше с очакване.
— Може би някъде, където никой не ги очаква.
Масар вдигна вежди.
— На север, в пустинята?
— Къде другаде?
— Абсурд!
— Очаквам по-добра идея.
Масар поклати глава скептично.
— Каква ли е възможната причина двама мъже да откраднат шестдесетгодишна кола и да се отправят в най-забутаната част на пустинята? Трябва да са самоубийци.
— Поне досега техните действия показват обратното — отбеляза Казим. — Те имат някаква тайна мисия, повече от очевидно е. Но все още не сме разбрали какво ще правят.
— Тайна — подхвърли Масар.
Казим поклати глава.
— Всеки събран материал върху моята военна програма без съмнение е във файловете на ЦРУ, КГБ и МИ-6. Мали няма тайни проекти, които са от интерес на чужда нация или на нашите съседи.
— Има два, за които забравяш.
Казим изгледа Масар с любопитство.
— За какво намекваш?
— За форт Фуро и Тебеца.
Това е възможно, мислеше Казим, тъй като проектът за производство и преработка на опасните промишлени отпадъци и златните мини са свързани с индустрията. Съзнанието му се опитваше да даде смислен отговор, но такъв не се получаваше.
— Ако в действителност тези бяха целите им, защо тогава навлизат над 300 километра на юг в пустинята?
— Не мога да ти отговоря. Но според настояванията на моя агент в ООН, те изследват източник на химично замърсяване, който идва от водите на Нигер и предизвиква експанзивен растеж на червени приливи и отливи, след вливането им в океана.
— Знам за това. Но ми се струва, че е прикритие за тяхната действителна мисия.
— Която може да е проникване във форт Фуро и защита на човешките права в Тебеца — подхвърли Масар сериозно.
Казим мълчеше. Лицето му изразяваше съмнение.
Масар продължи:
— Предполагам, че Гън е имал някаква точна информация у себе си, когато са го евакуирали. Защо тогава ще бъде извършена такава комплексна операция с голям риск за него, докато Пит и Джордино ще бъдат оставени да се придвижват на север към нашите общи проекти?
— Ще намерим отговорите, когато ги заловим — каза Казим. В гласа му се усещаше скрит гняв. — Наличните военни и полицейски единици са завардили всички пътища и камилски пътеки, водещи вън от страната. Наредил съм също така на моите въздушни сили да контролират северната част на пустинята и да наблюдават всяко кътче.
— Мъдро решение — каза Масар.
— Без храна те не могат да издържат повече от два дни на горещината в пустинята.
— Одобрявам твоите методи, Затеб. Не се съмнявам, че ти ще заловиш Пит и Джордино и ще ги сложиш в една от твоите специални килии утре до обяд.
— Бих искал да е по-скоро.
— Така ще е най-сигурно — каза Масар с усмивка.
Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че Пит и Джордино няма да бъдат лесна плячка за тях.
Капитан Батута поздрави и застана изправен пред полковник Манса, който небрежно отговори на поздрава с махане на ръка.
— Учените на ООН са арестувани в Тебеца — докладва Батута.
Манса леко се усмихна.
— Представям си. О’Банион и Мелика са щастливи, че имат нови работници за мините.
Батута изрази своето съгласие.
— Тази Мелика е жесток надзирател. Не бих желал да съм на тяхно място в лапите им.
Манса добави:
— Аз давам на доктор Хопър и на неговия екип четири месеца живот, преди последният от тях да бъде погребан в пясъка.
— Генерал Казим ще бъде последният, който ще пролее сълзи за тяхната загуба.
Вратата се отвори и влезе лейтенант Джемаа, пилот от малийските военновъздушни сили и пилот на самолета на учените от ООН. Той поздрави.
Манса погледна към него.
— Завърши ли всичко добре?