— Името ми е Дърк Пит, а приятелят ми се казва Ал Джордино. Истина е, че малийците ни търсят.
Старият човек добави:
— Не се учудвам. Те не са любезни към чужденците. — Той гледаше с учудване към колата. — Как, за бога, сте докарали тази кола толкова далече, без да се движите по шосе?
— Не беше лесно, господин…
Непознатият се приближи към тях и махна с ръка.
— Всички ме наричат Кид.
Пит се усмихна и подаде ръка.
— Как човек на вашата възраст може да бъде наричам така?
— Много отдавна, след като се връщах от някоя успешна работа, се отбивах в моя любим бар в Джеръм, Аризона. Когато барманът ме видеше, той винаги ме поздравяваше с думите „Хей, Кид пак се е върнал“. Това име ми остана като прякор.
Джордино започна разговор с него:
— Мулето не се използва в тази част на света. Камилата не е ли по-практична?
— Да започнем с — каза Кид с известно чувство за хумор — господин Периуинкъл, който не е никакво муле, а е товарно магаре. Камилата може да изтрае по-дълго без вода и да бъде по-издръжлива на път, но магарето също е пригодено за пустинята. Аз открих господин Периуинкъл в Невада преди осем години и когато тръгнах за Сахара, натоварих и него на кораба. Той не е така капризен като камилата, яде по-малко и може да носи много товар. Освен това е по-нисък от камилата и по-лесно се товари.
— Хубаво животно — съгласи се Джордино.
— Изглежда, вие се готвите да тръгвате. А аз се надявах, че може да поседнем и да си поговорим. Не съм срещал жива душа, освен един арабин, който водеше двойка камили да ги продава в Тимбукту. Това беше преди три седмици. Не съм срещал от много години, откакто скитам наоколо, други американци.
Джордино погледна Пит.
— Може би е разумно да останем тук и да получим информация от някой, който познава територията.
Пит кимна в съгласие, отвори вратата на „Вуазин“-а и посочи навътре.
— Искате ли да се отморите от дългия път?
Кид погледна кожените седалки на колата, като че ли бяха направени от злато.
— Не мога да си спомня откога не съм сядал на мек стол. Много съм ви благодарен. — Той се настани в колата с явно удоволствие.
— Ние разполагаме само с консерва сардини, но ще бъдем щастливи да я споделим с вас — предложи Джордино с грациозен жест.
— В никакъв случай, вечерята е от мен. Аз имам много консервирана храна. Ще бъде повече от удоволствие да я разделя с вас. Как ви звучи говеждо варено?
Пит се засмя.
— Вие не знаете колко щастливи сме да бъдем ваши гости. Сардините не са точно нашата представа за вкуса, който искаме да усетим.
— Ние може да сложим вареното с нашите безалкохолни напитки — предложи Джордино.
— Имате ли газирана вода? Изобщо как се справяте с водата?
— Имаме достатъчно за няколко дни — отговори Джордино.
— Ако повървите малко, мога да ви покажа един кладенец на около десет мили на север.
— Ще ви бъдем благодарни за всяка помощ — каза Пит.
— Повече, отколкото предполагате — добави Джордино.
Слънцето се скриваше зад хоризонта и залезът осветяваше небето. С настъпването на вечерта въздухът отново ставаше поносим за дишане. Господин Периуинкъл се беше забил щастливо в оскъдните храсти и пасеше тревата между тях. Кид добави вода към консервираното говеждо варено и за учудване на Пит го притопли на малка спиртна печка заедно със сухарите. Старецът беше извадил чинии и вечерята започна. Пит и Джордино се наслаждаваха на останките на своето варено със сухар и си казаха, че това е най-хубавата храна, която някога бяха яли. Светът започна да им изглежда по-розов и оптимизмът им се възвърна. След като свършиха, Кид извади полупразна бутилка ръжено уиски и им го подаде.
— Е, добре, ако нямате нищо против, защо вие, момчета, не ми кажете накъде сте тръгнали в най-дивата част на Сахара с кола, която изглежда по-стара от мен?
— Ние търсим източник на токсично замърсяване, който се влива в Нигер и оттам в океана — отговори Пит направо.
— Това е нещо ново. Откъде се предполага, че идва то?
— От химически завод или фабрика за промишлени отпадъци.
Кид поклати глава.
— Няма нищо такова по тези места.
— Някаква солидна конструкция в тази част на Сахара? — попита Джордино.