Нещо в лицето й се промени, но той не можа да го разгадае ясно. Тя се озърна назад към офицерите си или може би към армията, чакаща по-натам, а след това погледът й отново се впи в него.
— Щит-наковалня Сторми, това същество, което яздите…
— Войник Ве’Гат, адюнкта. Само три от тях носят тези… седла.
— И вашата армия К’Чаин Че’Малле — виждам също и Ловци зад вас. Има ли още от тези Ве’Гат?
„Моята армия К’Чаин Че’Малле.“
— Много са, да. Поотупаха ни малко, разбира се. Онези небесни крепости ни създадоха проблем, но пристигнаха някои неочаквани съюзници и ги свалиха. Това дойдох да ви кажа, адюнкта. Синн и Гръб ни намериха. Имаше и още някой също. Така и не разбрах кой беше, но все едно, никой не се измъкна от Азата, когато всичко приключи, тъй че едва ли са оцелели.
Беше й подхвърлил достатъчно, за да обърка и проклет асцендент. Но тя само го изгледа и попита:
— Щит-наковалня, вие сега командвате армия от К’Чаин Че’Малле?
— Да, и двамата ни дребосъци казват, че трябвало да останат с нас, освен ако вие не заповядате да се върнат при вас…
— Не.
Сторми изруга наум.
— Сигурна ли сте? Сръчни са, не ядат много, чистят след себе си… общо взето — е, от време на време — но с повечко тренировка, какво пък, ще влязат във форма…
— Юмрук Кенеб е мъртъв — прекъсна го тя. — Загубихме също и Бързия Бен, и повечето морска пехота и тежки.
Той потръпна.
— Ония Късоопашати бяха сериозно разпердушинени, когато ни намериха. Но думите ви ми подсказват какво може да направите с дребосъците…
— На вас ще ви трябват повече, отколкото на нас.
— На нас? Адюнкта, къде според вас отиваме?
— На война.
— Срещу кого?
— Кои, Щит-наковалня. Предстои ви да водите война срещу Форкрул Ассаил.
Той вдигна вежди към Юмрука и капитаните, строени зад адюнктата. Блистиг, Лостара Юил, Рутан Гъд. Онзи окаян бивш жрец, полузадрямал на седлото си. Погледът му се върна на адюнктата.
— Та защо трябва да обявим война на Форкрул Ассаил?
— Питай дребосъците.
Сторми посърна.
— Няма ги много по обясненията тия двамата. Само Гръб казва изобщо нещо, и то от време на време. О, Синн си говори чудесно, когато я устройва. Ние с Гес, надявахме се, че вие ще сте… ъъ, по-общителна.
Блистиг отзад изсумтя.
— Щит-наковалня — каза Тавори, — уведомете Смъртен меч Геслер за следното. Армиите на перишите, ледериите и Болкандо настъпват към Шпила. Моето опасение е, че дори такава внушителна сила… няма да е достатъчна. Магията на Ассаил е могъща и коварна, особено на бойното поле…
— Нима, адюнкта?
Тя примига.
— Прекарала съм три години сред архивите на Унта, Сторми. В четене на най-древните и най-неясни исторически трудове, донесени в столицата от по-далечните предели на Малазанската империя. Разпитвала съм най-добрите учени, които можах да намеря, включително Хеборик Леката ръка, по въпроси, свързани с откъслечните сведения за Форкрул Ассаил. — Замълча за миг, след което продължи: — Знам какво очаква всички ни, Щит-наковалня. Трите човешки армии, които виждаш сега да тръгват в поход на югоизток, са… уязвими.
— Докато К’Чаин Че’Малле не са.
Тя сви рамене.
— Ако можехме да призовем пред нас, тук и сега, един Форкрул Ассаил, мислиш ли, че би могъл да заповяда на твоя Ве’Гат да предаде оръжията си? Да коленичи?
— Бих искал да видя как ще опита — изсумтя Сторми. — Но с дребосъците какво?
— В по-голяма безопасност са с вас, отколкото при нас.
Той присви очи.
— Какво сте решили да направите с Ловците на кости, адюнкта?
— Да разцепя силите на врага, Щит-наковалня.
— Понесохте жесток удар, адюнкта…
— И бях отмъстена от вас и вашите Че’Малле. — Приближи се още към него и сниши глас. — Сторми, когато вестта за победата ви се пръсне из армията ми, много от това, което сега я мъчи, ще заглъхне. Няма да има радостни възгласи — не съм толкова глупава да очаквам нещо подобно. Но най-малкото ще има удовлетворение. Разбираш ли ме?
— Фидлър…
— Жив е.
— Добре. — Той примижа. — Умеете да събирате съюзници, а, адюнкта?
— Не аз, Сторми. Каузата.
— Бих се съгласил, ако можех да разбера заради каква кауза е всичко това.
— Спомена за дестраянт…
— Споменах, да.
— Питай нея.
— Питахме я, но тя знае по-малко и от нас.
Тавори кривна глава.
— Сигурен ли си?
— Е, тя малко спи. Кошмари всяка нощ. — Зачеса се по брадата. — Оу, Гуглата да ме вземе дано…
— Тя вижда съдбата, която очаква всички ни, ако се провалим, Щит-наковалня.
Той замълча, прехвърляше в ума си хиляда левги спомени и време. Дните в Ейрън, метежи сред войниците, непокорни лица, отчаяната необходимост от сплотяване. „Армиите са необуздани зверове. Ти ни взе, превърна ни в нещо, но никой не знае в какво, нито дори за какво.“ И ето я сега пред него, слабичка невзрачна жена. Не висока. Нищо натрапващо се в каквото и да било отношение. „Освен хладното желязо в костите й.“