— Защо се заехте с това, адюнкта?
Тя постави отново шлема на главата си и стегна каишките.
— Това е работата ми.
— Този ваш път — попита я той, без да обръща внимание на пренебрежението й, — къде започна? Първата стъпка, кога беше това? Можете да ми отговорите на това поне.
Тя го изгледа.
— Мога ли?
— Трябва да се върна при Геслер, адюнкта. Трябва да направя доклад. Трябва да му кажа какво мисля за всичко това. Тъй че… подайте ми нещо.
Тя извърна очи и огледа стегнатите редици на армията си.
— Първата ми стъпка? Добре.
Той зачака.
Стоеше пред него като изсечена от дефектен мрамор — нещо в профил, което плачеше прах… но не, това усещане бе изплувало някъде дълбоко от душата му, сякаш бе намерил огледално отражение на невзрачната жена, застанала пред него, и в това отражение — хиляда затаени истини.
Обърна се отново към него, очите й бяха потънали в сенките под ръба на шлема.
— Беше в деня, Сторми, в който семейство Паран изгуби единствения си син.
Отговорът бе толкова неочакван, толкова стъписващ, че той не можеше да отвърне нищо. „Богове на бездната, Тавори!“ Помъчи се да намери думи, каквито и да са.
— Аз… Не знаех, че брат ви е умрял, адюнкта…
— Не е — отсече тя и му обърна гръб.
Сторми изруга наум. Беше казал нещо погрешно. Издал бе глупостта си, неразбирането си. „Добре! Може би не съм Геслер! Може би не схващам…“ Леден дъх сякаш потече между двамата.
— Адюнкта!
Викът я накара да се обърне отново.
— Какво има?
Той си пое дъх.
— Когато се съединим с перишите и другите, кой поема върховното командване?
Тя го огледа за миг, преди да отвърне:
— Ще има принц на Ледер. Смъртен меч на Сивите шлемове и кралицата на Болкандо.
— Дъх на Гуглата! Не питах…
— Кой ще командва ли, Щит-наковалня? Ти и Геслер.
Той я зяпна слисано, а след това изрева:
— Не мислиш ли, че главата му достатъчно се е замаяла вече? Не ти се е налагало да живееш с него!
Тонът й беше твърд и хладен.
— Не забравяй какво казах за уязвимостта, Щит-наковалня, и гледайте да си пазите гърба.
— Да пазим… какво?
— Едно последно нещо, Сторми. Предай съболезнованията ми на Гръб. Уведоми го, ако мислиш, че ще помогне, че смъртта на Юмрук Кенеб беше… изключителен героизъм.
Стори му се, че долови грижливо подбиране на думи в тази фраза. „Все едно. Може пък и да помогне. Струва си да се опита поне.“
— Адюнкта?
Беше сбрала юздите на коня си и единият й крак бе на стремето.
— Да?
— Ще се срещнем ли отново?
Тавори Паран се поколеба и нещо като смътна усмивка изкриви тънките й устни. Обърна коня си.
— Сбогом, Щит-наковалня. — Замълча и: — Сторми, ако един ден срещнеш брат ми… Не, няма значение. — Подкара коня и препусна към челото на колоната.
Блистиг обърна зад нея, както и Рутан Гъд, а след това и бившият жрец — макар че него по-скоро конят го обърна. Остана само Лостара Юил.
— Сторми.
— Лостара.
— Бързия Бен беше сигурен, че с Геслер сте живи.
— Тъй ли?
— Но него го изгубихме.
Той помисли малко и се ухили.
— Оцени го, Лостара Юил. Разбрал е, че сме живи и здрави. Бил е прав. Значи, имам едно такова чувство, че не се е изгубил толкова, колкото сигурно си мислиш. Змия е той. Винаги е бил змия и ще си остане змия.
Усмивката, която му хвърли, почти го накара да се поколебае, но преди да успее да й извика нещо подканващо и може би неприлично, тя вече яздеше след другите.
„Проклятие! Такива усмивки не кацат по мен всеки ден.“
Намръщи се, заповяда на Ве’Гат да обърне и пое обратно.
Ловците и търтеите закрачиха след него.
Едно птиче се опита да кацне на брадата на Сторми, но той изруга и го разкара.
Трета книга
Щурмът на копието