— Бадале — прошепна той зад нея.
— Не е нужно да разбираш — каза му тя. — Не знаем коя е била майката. Не знаем коя ще е новата майка.
— Виждал съм, нощем… — И се поколеба. — Бадале…
— Големите, да — отвърна тя. — Нашите майки и бащи, лежат заедно, опитват се да правят бебета. Можем само да се върнем до онова, което знаехме, до онова, което помним от старите дни. Караме го всичко да се случва отново, макар да знаем, че не стана първия път, това е всичко, което знаем.
— Още ли летиш в сънищата си, Бадале?
— Трябва да продължим, Рут, докато Хелд престане да е Хелд и стане Родена.
— Чувам плача й нощем.
„Тя. Това е нейната история: Родена става Хелд, Хелд става Майка, Майка прави Родена, Родена е Хелд… А момчетата, които сега са бащи, те се опитват да се върнат, обратно вътре, всяка нощ, опитват се и се опитват.“
„Рут, всички ние плачем нощем.“
— Трябва да вървим — каза тя и най-сетне се обърна да го погледне.
Лицето му беше сбръчкано, отпусната кожа и плувнали в червени кръгове очи. Напукани устни, чело на жрец, усъмнил се в собствената си вяра. Косата му окапваше, дланите му изглеждаха огромни.
— Хелд казва на запад, Рут. Запад.
— Там няма нищо.
„Там има голямо семейство и те са богати с всякакви неща. С храна. С вода. Те ни търсят, за да ни благословят, да ни покажат, че бъдещето все още е живо. Ще ни обещаят това бъдеще. Видяла съм, видяла съм всичко това. И има майка, която ги води, и всичките й деца, които държи в прегръдката си, макар никога да не е правила Родена. Има майка, Рут, също като тебе. И скоро детето в прегръдката й ще отвори очите си.“
— Сънувах за Хелд предната нощ, Рут.
— Наистина ли?
— Да. Имаше криле и отлетя надалече. Чух гласа й на вятъра.
— Нейния глас ли, Бадале? Какво казваше? Какво казваше Хелд?
— Нищо не казваше, Рут. Смееше се.
Скреж беше нашарил струпаните по брега плавеи, а буците лед в плитчините на залива пукаха и стържеха, подмятани от връхлитащите вълни. Фелаш изкашля последната си сутрешна храчка, придърпа около раменете си наметалото от кожа и лен, изправи се и закрачи към слугинята си, която се бе навела към огъня.
— Приготви ли ми закуската?
Жената махна към отрязания от пън диск, който използваха за маса и на който чакаше глинена чаша с билков чай и запалено наргиле.
— Чудесно. Казвам ти, главата ме боли. Посланията на майка ми са тромави и груби. Или може би Омтоуз Феллак е груб — като този пъклен лед и мраз, които ни мъчат. — Погледна към другия бивак, на трийсет крачки по брега, и се намръщи. — И цялото това суеверие! Прекрачиха всички граници на доброто възпитание според мен.
— Чародейството ги плаши, ваше височество.
— Пфу! Това чародейство спаси живота им! Човек би си помислил, че благодарността би трябвало да стъпче дребнавите страхове и въображаеми кошмари. Божичко, какви кресливи кокошки са само. — Намести се на едно дърво, като се постара да избегне странните железни шипове, които стърчаха от него, отпи глътка чай и се пресегна за изкусно изваяния мундщук на наргилето. Пуфна доволно и завъртя очи към замръзналия сред залива кораб. — Виж само. Единственото, което го държи над водата, е айсбергът, в който е стегнат.
— Уви, ваше височество, вероятно точно това е източникът на недоволството им. Те са моряци, заседнали на сушата. Дори капитанът и първият й помощник излъчват униние.
— Е — изсумтя Фелаш, — ще трябва да се оправим с това, което ни е подръка, нали? Все едно, нищо не може да се направи. Корабът е свършил. Сега трябва да тръгнем по суша, а как ще преживеят това горките ми стъпала, не смея и да мисля.
Обърна се и видя идващите Шурк Елале и Скорген Кабан. Първият помощник ръсеше ругатни, докато залиташе по пясъка.
— Капитане! Заповядайте на чай. Ти също, Скорген… Ще ни донесеш още чаши, нали? — каза на слугинята си. — Чудесно.
— Беру да ни благослови — изсъска Скорген. — Десет крачки по-назад и топлината ни стапя на място, но тук…
— Това ще заглъхне, убедена съм — каза Фелаш. — Магията от вчера, да се изразим така, беше доста интензивна. И преди да сте прекалили с оплакванията, ще отбележа, че аз и слугинята ми сме не по-малко притеснени от този ужасен студ. Може би на Джагът им е било приятно да живеят в такъв климат, но както добре виждате, ние не сме Джагът.
— Ваше височество, за кораба ми… — почна Шурк Елале.
Фелаш дръпна от наргилето и въздъхна.
— Вече ви се извиних, нали? Може би е следствие от недостатъчно образование, но наистина не бях наясно, че всички кораби носят в коремите си определено количество вода, смятано за приемливо при пътуване. И че замръзването й следователно би могло да предизвика бедствие в смисъл на нацепени дъски и прочие. Освен това екипажът ви не работеше ли на помпите?