— Нищичко, капитане. Единствената проява на Омтоуз Феллак, която е виждал този свят, е била с аспекта на лед.
— Тогава откъде знаете, че в нея има нещо повече?
— Капитане, това просто е логично.
— Значи този възглед, че има нещо повече е само… теоретичен?
— Скъпа моя, терминът не е пейоративен, въпреки тона, който използвахте току-що.
Зъбите на Скорген Кабан затракаха, когато проговори:
— Аз за това ли стоях тука? Нямате нито една изплюта от Маел податка?
— Едва ли сте точен, помощник-капитан — каза Фелаш. — Едва ли щеше да помогне на когото и да било от нас, ако бях казала просто: „Не знам“, нали? Това, което всъщност казах, е: „Не знам, но вярвам, че тази нишка си струва да се проследи.“
— Тогава защо не го направихте?
— Но аз го направих!
Шурк Елале се обърна към Скорген.
— Стига, Хубав. Върни се при другите.
— И какво да им кажа?
— Кажи им, че… проучваме възможности.
Фелаш махна с пухкавата си ръка.
— Момент, моля. Предлагам и двамата да се върнете при приятелите си. Проучванията, които ще ме ангажират днес, е най-добре ги направя сама, защото не мога да гарантирам безопасността на когото и да било в непосредствена близост. Всъщност предлагам да преместите бивака си на разстояние може би два пъти по-голямо от сегашното.
— Ясно, ваше височество — каза Шурк Елале. — Ще го направим.
Щом се отдалечиха, Фелаш се обърна към слугинята си и измърмори:
— Чака те пътуване, миличка.
— Да, ваше височество.
— Облечи се хубаво — посъветва я Фелаш. — Приготви си броня и си вземи метателни брадви. И ще се наложи да доплуваш до кораба за някое парче дърво. Но преди всичко това бих искала ново котле чай и още ръждивец за това наргиле.
— Веднага, ваше височество.
— Богове на бездната — изруга Шурк Елале, докато наближаваха бивака на екипажа, — какви цици има само! Винаги ме е удивлявало необикновеното разнообразие, което ни благославя всички. — Хвърли око на първия си помощник. — Или ни проклина, както е в случая може би.
— Исках да й забия един нож в черепа, капитане.
— Задръж тия идеи и ги скрий дълбоко и на тъмно — ако те чуе някой от екипажа, не искам да си имаме точно такива неприятности.
— Разбира се, капитане. Все едно, беше просто импулс, като кърлеж под окото. Между другото, как изобщо можа да видиш циците й под всичките ония топли кожи?
— Много добре ги видях аз. Нарича се въображение, миличък.
— Де да имах и аз.
— Междувременно трябва да успокоим някои страхове и предполагам, че изместването ни по-далече по брега ще е добро начало.
— Добро ще е, да. — Той се почеса по набръчкалите шията му белези. — Знаеш ли, капитане, някакъв нюх ми подсказва, че оная нейна слугиня не е толкова безполезна, колкото изглежда, как мислиш?
— Варенето на чай и паленето на лули за нищо ли го смяташ, миличък? Казвам ти, сериозно си мисля да си намеря слугиня, щом се върнем у дома. Разбира се, няма никакво правило, според което трябва да е жена, нали?
По уродливото му лице пропълзя червенина.
Шурк го плесна по гърба.
— Прав си за нея, Хубав. Според мен е също толкова зла магьосница като принцесата, ако не и повече. Тая жена се прикрива добре, но само да й погледнеш китките… Освен ако не се упражнява в хвърляне на бали сено, докато не я гледа никой, а и според белезите на дланите трябва ножове да има в балите… Тъй че да, много повече е, отколкото изглежда.
— Как се казва, между другото?
— Представа нямам. — Шурк изсумтя. Моряците в бивака вече ги гледаха. — Добре, Хубав, остави на мен да говоря.
— Да, капитане. По-добре ще е.
— Ако оплескам нещата, можеш да опухаш няколко глави.
— Да ги вкарам в пътя, един вид.
— Точно.
Невъзмутима под сянката на чадъра, Фелаш гледаше как слугинята й излази от водата.
— Трябва да понатрупаш малко тлъстина, миличка — подхвърли й. — Сигурна съм, че слънцето ще те стопли много бързо, също като мен. Все едно, преминаването те чака.
Задъхана, жената бавно се отдалечи от водата. В дясната си ръка стискаше парче дърво, черно в посинелите й пръсти. Зад нея, в плитчините, ледът се топеше — последните утайки от Омтоуз Феллак загасваха. В залива, там, където шелфът отстъпваше на по-дълбоките води, „Вечна благодарност“ потъваше в лъскавото си сълзящо ледено гнездо.
След като се съвзе достатъчно, за да може да се движи, слугинята облече ватираното долнище, а сетне тежката люспеста броня, която извади от вързопите намазано с восък платно. Затъкна две метателни брадви, стегна колана на късия меч в кожената ножница и калъфа с четири ножа за мятане под мишницата си и довърши снаряжаването си, като пъхна в колана си парчето дърво.