— Вече не ни е.
Уидал потърка лице.
— Очаквах да усетя солта, освежаващия лъх на морето. Но въздухът е застоял като в корабен трюм. — Кимна към Светлопада. — Никакъв дъх не идва от това, нищо.
— Скоро ще дойде — изсумтя Йедан.
— Кралицата се чудеше за това.
— Чудеше ли се?
— Добре де. Тормозеше се. Добре, по-скоро като приклещена в ъгъла котка, като си помислиш. Никакво тормозене. Съска, дращи с лапи, страх гори в очите й.
Челюстите на Йедан се издуха, сякаш още дъвчеше сиренето, после той рече:
— За това ли се будиш всяка сутрин, Уидал?
Той въздъхна и примижа към Светлопада.
— Никога не си бил женен, нали? Разбирам.
— Не ме е интересувало много.
— Изобщо?
— Жените.
— Аа. Е, при Мекрос мъжете се венчават помежду си непрекъснато. Мисля, че виждат как го правят мъже и жени, и го искат и те.
— Кое точно искат?
— Някой да е котката, някой да е кучето, предполагам. Но всичко да е официално, един вид.
— Аз пък си мислех, че човек го прави от любов и преданост, Уидал.
— Не, всичко се свежда до това кой вдига крак и кой кляка. И ако имаш късмет, това върви напред-назад. Ако нямаш, ще се заклещиш в едното или другото и целият живот е нещастен.
— Нещо в очарователното ти описание на брака не ми достига, Уидал.
— Съжалявам, че чувам това, Йедан.
— Подозирам, че има нещо общо с липсата на искреност.
Уидал се ухили.
— Както и да е. Кралицата трябва бързо да бъде успокоена. Чувстваш ли се готов. И… скоро ли ще е?
— Няма как да се прецени готовността, докато не влезем в стълкновение, Уидал, докато не видя какво може да направи армията ми или какво е готова да направи. От двете ще разчитам на второто и ще се надявам на първото. А дали ще е скоро… — Замълча и посочи към Светлопада. — Виждаш ли онова там?
В изливащите се отгоре потоци светлина се оформи странно тъмно петно. Закапа като боя и стигна до самата основа на стената, преди по-светлите ръбове да започнат да се свиват навътре.
— Какво е?
— Дракони, Уидал.
— Какво?!
— Соултейкъни, или съюзници. Магията на Елейнт, която някои наричат техния дъх. Щурмуват преградата с тази хаотична сила и с всеки дъх древната рана изтънява, кожата отслабва.
— Маел да ни пази дано, Йедан… смяташ да се опълчиш на дракони? Как?
— Когато се отвори, раната ще е в подножието — за да отвори път за пешаците им. Ще трябва да се направи предмостие за десант — ние трябва да бъдем изтласкани назад от раната. За да премине физически един дракон през разлома, ще е необходима цялата му мощ, а когато го направи, ще е на земята, не във въздуха. А когато е на земята, драконът е уязвим.
— Но ако предмостието ви е изтласкало назад…
— Трябва на свой ред да ги отблъснем.
— За да стигнем до първия дракон.
— Да.
— И да го убием.
— В идеалния случай — на средата на раната. И не да го убием, а да го раним смъртоносно. В този момент сестра ми и вещиците трябва да… ударят. Да отнемат жизнената сила на дракона…
— И да запечатат разлома.
Йедан Дериг кимна.
Уидал се взря в него: в скулестия профил, в тъмните кротки очи, така невъзмутимо впити в Светлопада. „Кълна се в сладката пикня на Беру, нищо ли не може да го развълнува? Принц Йедан Дериг, войниците ти ще гледат към теб и най-сетне разбирам какво ще видят. Ти си тяхната стена, техният Светлопад.“
„Но дали и ти си ранен?“
— Йедан, може ли да стане? Това, което описваш?
Йедан Дериг сви рамене.
— Сестра ми отказва да коленичи пред Първия бряг. Това е актът, който освещава кралицата на шейките, а тя отказва да го извърши.
— Но защо?
Йедан оголи зъби в усмивка и отвърна:
— Опърничава сган сме ние, кралските особи. Кралица, която отхвърля освещаване, принц, който никога няма да създаде наследник. А Пробуждащата се зора? А нашата Сестра на Нощта? Няма ги, отидоха си завинаги. Ян Товис и аз, само това останахме. Бил ли си някога в ледерийски град, Уидал?
— Ами… да.
— Виждал ли си шейки сред ледерийската тълпа?
— Не, не мисля.
— Ходят с наведени глави, присвити, отдръпват се и правят път на всички. Не вървят, както би вървял ти, с изправени рамене, изпълнил пространството, което ти е нужно.
— Мисля, че това се е променило, Йедан. Това, което ти и сестра ти направихте тук…
— Че това, че натикахме меч в ръката им и им казахме да стоят тук, да се борят и да умрат без нито стъпка назад, ще превърне мишките в ръмжащи леопарди? Много скоро ще намерим отговора.
Уидал помисли малко, поклати глава и попита:
— Тогава само кралската кръв ли прави теб и сестра ти изключения от образа на шейките, който нарисува току-що? Вие не сте мишки.