Най-сетне прекършено, тялото рухва и духът се изтръгва на свобода, духът разгъва криле за полет и звукът от крилете му е въздишка. Но знаеше, че не винаги е така. Бе имало времена, когато духът се бе изтръгвал с вой, прекършен също като тялото, което оставя. Твърде дълго в изтерзаната плът, твърде дълго злочест любим на безжалостната болка.
Копитата на коня му отекваха кухо, сухожилията на краката му проскърцваха като улягащ стар добре познат стол и той си помисли за топла стая, място, натежало от спомени, прошарени с обич и скръб, с радост и страдание. Но нямаше кътче в себе си, където да задържи сълзи, нищо, което да може да стисне в юмрук и да усети влагата, потекла между пръстите му. Никакви жестове не бяха останали, които да му напомнят кой беше някога.
Намери изгнилото й тяло под един балван. Рижата коса проблясваше под навятата прах. Лицето й бе сведено надолу, хлътналите й страни бяха притиснати в коленете. Сякаш в последните си мигове бе седяла присвита, взряна в пръстите на краката си.
Всичко отдавна си бе отишло, така си каза. Дори това усещане обаче бе някак механично, макар и объркващо, на ръба на провал. Залитащи стъпки като на сляп объркан човек, опитващ се да намери пътя за дома. Слезе от коня и тръгна към нея, ботушите се огъваха от движещите се и скърцащи в тях кости. Бавно седна на скалата — със скърцане на жили, кост и броня.
С прекършени криле духът й, объркан и сляп, си бе отишъл оттук, изгубил и самия себе си. Как можеше да се надява да го проследи? Наведе се, скри лице в ръцете си и — макар да беше все едно — затвори едното си око.
„Вече е без значение кой съм. Скърцащ стол. Малка стаичка, пушекът от огъня люти на очите. Врани накацали по гредите — що за луда жена би ги поканила тук? Копитата на конете на ловците са изтътнали отвън и вълчицата вече не вие. Няма дъх за това, вече не, не и след като трябва да бяга. Да бяга… богове, да бяга!“
„Знае, че е без полза. Знае, че ще я догонят и ще я обкръжат, ще я пронижат с копията си. Знае всичко за лова и за плячката, защото тези сили са природният й закон. Както и за тези, които я гонят, изглежда.“
„А жената в стола, очите й са насълзени, погледът й е замъглен. Коминът трябва да се почисти, пък и дивото е мъртво вече, мъртво завинаги. И когато следващия път ловците минат оттук, плячката им ще е на два крака, не на четири.“
„Точно така.“
„Сънуваш ли ме, старице? Сънуваш ли самотно око, блеснало в нощта, един последен поглед на дивото към лицето ти, към твоя свят? Богове на бездната, разкъсвам се. Усещам го.“
Роговете ехтят в триумф. Пронизано, сърцето на звяра спира лудешкия си бяг и старицата в скърцащия стол вдига ръка и изтръгва едното си око. Лежи кърваво в дланта й, докато тя изохква от болка. А после вдига глава и впива здравото си око в него.
— Дори слепият знае как се плаче.
Той поклаща глава — не в отрицание, а защото не разбира.
Старицата хвърля окото в огъня.
— При дивото, при дивото. Отиде си. Всичко си отиде. Освободи вълка в себе си, Призрако. Освободи звяра по дирята и един ден ще я намериш.
— Коя си ти?
— Надушваш ли това? Восък в огъня. Восък в огъня.
— Що за място е това там?
— Това тук? — Столът изскърцва. Тя посяга за другото око. — Любов живее тук, Призрако. Крепостта, за която сте забравили. Крепостта, която всички копнеете да намерите отново. Ала забравяте още нещо. — Впи ноктите си в другото око. — Където има любов, има и болка.
— Не — прошепна той. — Трябва да има много повече в това. — Вдигна глава и отвори окото си. Злочеста пустинна земя, канара, превито тяло. — Но тя го хвърли в пламъците. — „Восък. Восък в огъня.“
Огледа тялото, после бавно се изправи. Върна се при мъртвия си кон и смъкна от седлото навитото платно. Разпъна го, отиде при нея и леко я вдигна от гъстите туфи позеленяваща вече трева. Положи я върху платното, придърпа краищата и го стегна здраво, а след това вдигна вързопа и го завърза зад седлото.
Хвана юздите и затвори окото, което му бе останало.