„Логрос, да можех да те намеря сега, бих те разкъсал. Щях да ти откъсна главата и да заровя черепа ти в най-дълбоката, най-тъмната яма, за да не можеш да виждаш нищо освен вечната развала.“
„Да, вече разбираме Първия меч.“
„Разбираме го и не можем да го понесем.“
Ристале Ев се мъчеше да достигне Улаг. Нуждаеше се от силата му. Първият меч се самопоглъщаше, мислите му бяха едновременно зейнала озъбена паст и нахапана разкървавена опашка. Беше змия от огън, която неумолимо се стремеше напред, и воините след него залитаха в пороя на ужасяващата му мощ.
„Улаг, моля те — не ни ли дойде до гуша от оръжия? Нима мирът е само лъжа?“
„Първи меч — заклеваш се да ни прекършиш всички, но какво ще ни спечели това? Това ли е единственото наследство, което можеш да предложиш на всички, които те следват? Умираме, символ на безсмислено непокорство. Кралете ще продължат да вървят по земята, робите ще продължат да се влачат в синджирите, ловците ще продължат да преследват плячката и плячката ще продължи да умира. Майки ще плачат за изгубените си деца — Първи меч, нищо ли друго не можеш да ни предложиш освен това?“
Но в мислите на Онос Т’уулан нямаше място за грижа за страховете на тези, които го следваха. Не ги слушаше дори, вкопчен в жалката игра на безмилостност — в безумната нелепост на неуязвимостта. Никой не можеше да стигне до него.
„Но го следваме. Нищо друго не можем да направим.“
Тя залитна и Улаг я хвана и я задържа да не падне.
— Улаг…
— Дръж се, Ристале Ев. Намери нещо. Спомен, в който можеш да се вкопчиш. Време на радост, на любов дори. Когато дойде моментът… — Замълча, за да намери точните думи. — Когато дойде времето и паднеш на колене, когато светът извърне лицето си от теб на всички страни, когато пропаднеш в себе си и падаш, и падаш, намери своя миг, своя блян за мир.
— Няма такъв — прошепна тя. — Помня само скръбта си.
— Намери го — изсъска той. — Трябва!
— Той ще се погрижи всички да бъдем унищожени — това е единственият мир, за който вече бленувам, Улаг.
А той замълча и се обърна и я изпълни тъга. „Виждаш ли ни? Ние сме Т’лан Имасс. Ние сме славата на безсмъртието. Когато дойде забравата, ще я целуна. И в ума си ще се понеса в пустошта по река от сълзи. По река от сълзи.“
Грънтъл следваше диря невъобразимо стара, през стръмни пропасти, нападали остри скали и натрошени балвани. В това място на сънища въздухът беше горещ, миришеше на солени блата и просторни крайбрежни низини. Беше диря на мъртви и умиращи, диря на стиснати челюсти и вратни мускули, стегнати като железни пръти. Стържещи в камъка нозе и онова тъмно, топло зловоние, което така обсебваше умовете на гонените, на жертвите, изпълваше въздуха като дъха на призраци, пленени завинаги в това страдание.
Стигна до пещерата, спря пред нея и вдигна глава, за да подуши.
Но всичко това отдавна бе отминало, поколение след поколение се бяха напластили, процесия, която обещаваше да се повтаря и повтаря във вечността.
Илюзия, и той го знаеше много добре. Последната гигантска котка, довлякла плячката си в тази пещера, бе станала на кости и прах, така разпръснати от столетията, че не можеше дори да различи миризмата й. Леопард, тигър, пещерен лъв — какво значение имаше, проклетото същество отдавна бе умряло. Цикълът на ловуване, раждане и изхранване отдавна бе прекъснат.
Пристъпи в пещерата. Знаеше какво ще намери.
Кости. Разбити черепи. Черепи на Ерес’ал и на други маймуни, човешко дете или жена тук-там. Доказателства за време, когато бъдещите тирани на света са били само жертви, свиващи се от страх и ококорени пред блясъка на котешките очи в тъмното. Падали бяха жертва на свирепи зъби и нокти. Увисвали бяха с прекършени вратове от челюстите на огромните жълто-кафяви зверове, обитавали техния свят.
Тиранията е била само блясък в очите тогава и всеки ден слънцето се е вдигало, за да огрее свят на невежество. Колко сладко трябва да е било.
Грънтъл изсумтя. Къде бе умът, бленуващ за невъобразими възможности — като ръце, опипващи в тъмното? Опипващи… блясък на някоя далечна светлина ли бе онова? Беше ли обещание за нещо, нещо… чудесно? В мига преди тихото ръмжене — космите на врата настръхват — и внезапното връхлитане. „По-добре да умреш, докато търсиш пипнешком мечти, отколкото… какво? Онзи кърлеж под мишницата на вмирисаното същество, сгушено в теб?“
„Чувал съм, че скалните маймуни се събират на ръбовете на стръмнините, за да гледат изгрева и залеза на слънцето. За какво мислят? За какво бленуват? Миг на молитва ли е това? Време за благодарност за светлината на живота?“