— Хлъзнал си се от някой бряг снощи.
— Точно така, Маппо. Какъв съм тромав. — Загреба две шепи чирепчета и бавно се изправи. — Виждаш ли тази синя глеч? Като самото небе — сигурно тези съдове са били много красиви. Такава загуба е, когато драгоценни неща се счупят, нали?
— Да, Икариум. Ужасна загуба.
— Маппо? — Очите на Икариум бяха пълни с мъка. — В града… мисля, че нещо се случи. Хиляди хора са умрели — хиляди лежат мъртви в онзи град — истина е, нали?
— Да, Икариум. Изключително трагичен край.
— Що за ужасно проклятие го е сполетяло според теб?
Маппо поклати глава.
Икариум огледа чирепите в ръката си.
— Ако можех отново да събера всичко, бих го направил. Знаеш го, нали? Разбираш това… моля те, кажи, че го разбираш.
— Да, приятелю.
— Да вземеш каквото е счупено. Да го залепиш. Да го направиш цяло.
— Да — прошепна Маппо.
— Трябва ли всичко да се чупи накрая?
— Не, Икариум, не всичко.
— Не всичко? Кое няма да се счупи накрая? Кажи ми, Маппо.
— Ами… — Треллът се усмихна. — Не е нужно да търсиш далече. Не сме ли приятели, Икариум? Не сме ли били винаги приятели?
Внезапна светлина огря сивите очи на джага.
— Да ти помогна ли с водата?
— Ще се радвам.
Икариум се взря в чирепите в шепите си и се поколеба.
Маппо вдигна торбата си.
— Да ги приберем тук, ако искаш. Можем да се опитаме да ги залепим по-късно.
— Но има още на пътя, навсякъде — ще трябва да…
— Тогава остави водата на мен, Икариум. Напълни торбата, ако искаш, с колкото можеш да събереш.
— Но те са тежки… не, мисля, че ще се окаже твърде тежко бреме тази моя обсебеност, приятелю.
— Не се притеснявай за това, приятелю. Събирай. Ще се върна след малко.
— Наистина ли да ги сложа в торбата?
— Да, приятелю.
Икариум се усмихна и клекна. Погледът му се спря на меча му на няколко крачки вдясно и Маппо видя как се намръщи и каза:
— Почистих го от калта снощи.
— Ах. Колко мило от твоя страна, приятелю.
„Шикимеш и коприните на Червения червей. Преди толкова години, преди толкова лъжи. И най-голямата лъжа от всички: вечно приятелство.“
Седеше в сумрака сред кръг от камъни, които бе дотъркалял — стар обичай на Трелл, кръгът отворен на изток, където щеше да изгрее слънцето. В шепите си държеше десетина прашни светлосини глинени чирепа.
„Така и не ги сглобихме. Беше забравил още същия следобед, а не се и опитах да му напомня — а не беше ли точно това задачата ми? Да го захранвам само с онези спомени, които преценя, че са полезни, да потискам всички други, докато не изчезнат.“
„Коленичил в онзи ден, беше като дете, с всичките му игри, които чакат пред него — чакат да мине някой като мен. Преди това бе доволен да общува само с играчките си и нищо друго. Не е ли това скъпоценен дар? Не е ли това чудото на едно дете? Да гради собствените си светове, да живее в тях и да намира радост в самото живеене?“
„Кой би прекъснал това? Кой би искал да разбие и унищожи такова чудесно нещо?“
„Ще те намеря ли коленичил в прахта, Икариум? Ще те намеря ли озадачен над отломките, които са те обкръжили? Ще говорим ли за свети библиотекари и тайни истории?“
„Ще залепим ли своето гърне?“
Грижливо прибра чирепите в торбата. Легна с гръб към отвора в каменния пръстен и се опита да заспи.
Фейнт огледа околността и заяви:
— Тук са се разделили. Едната армия е тръгнала право на изток, но това е по-тясната диря. — Посочи на югоизток. — Две, може би три сили — големи — са тръгнали натам. Тъй че трябва да направим избор. — Огледа спътниците си и погледът й се спря на Прешъс Тимбъл.
Младата жена сякаш се бе състарила с десет години след смъртта на Юла. Явно я болеше от стоенето, петите й сигурно бяха набити, напукани и кървяха. „Също като моите.“
— Е? Каза, че е имало сила… тук някъде. Коя армия да последваме?
Прешъс Тимбъл се присви боязливо.
— Щом има армии, сигурно има война.
— Е, имало е битка, да. Намерихме каквото е останало. Но може би тази битка е била единствената. Може би войната е свършила и всички се връщат у дома.
— Имах предвид, защо трябва да тръгнем след които и да е от тях?
— Защото гладуваме и умираме от жажда…
Очите на младата жена блеснаха.
— Правя всичко, което мога!
— Знам, но не е достатъчно, Прешъс — каза Фейнт. — Ако не настигнем някоя от тези армии, всички ще умрем.
— На изток тогава… Не, чакай. — Прешъс се поколеба.
— Хайде, казвай най-после — изръмжа Фейнт.
— Нещо ужасно има нататък. Аз… не искам да се доближа. Пресягам се и след това бягам — не знам защо. Нищо не знам!
Емби се беше вторачил в нея все едно гледаше някакво странно парче дърво или счупен идол. Изглеждаше готов всеки момент да се изплюе в краката й.