Сакатият бог

— Познавам те — рече тя. — Ти си Качулатия.

Джагътът пристъпи напред, порталът се завихри и затвори зад него. Гуглата спря, огледа поред всички, след което тръгна към Справедливост.

— Те те направиха свой крал — прошепна тя. — Те, които не следваха никого, избраха да последват теб. Те, които отказваха всякаква война, поведоха твоята война. И онова, което направи тогава — което направи…

Съсухрените му длани я уловиха. Той я вдигна от земята, а след това отвори уста и я захапа отстрани по лицето. Бивните се забиха под костта на бузата и изтръгнаха окото от тази страна. Отпра половината лице сред кървава каша, а след това захапа отново, под очните дупки, и бивните се забиха в мозъка й.

Справедливост висеше в ръцете му и усещаше как животът се изцежда от нея. Главата й странно се замая. Сякаш плачеше само с едно око, а от гърлото й не можеше да се изтръгнат думи. „Някога мечтаех за мир. Като дете мечтаех за…“

Шурк Елале гледаше ужасено. Джагътът захвърли трупа настрана. От плувналата му в кръв уста паднаха парчета от черепа.

След това Качулатия се извърна към тях и рече със сух монотонен глас:

— Никога не съм харесвал много Форкрул Ассаил.

Никой не проговори. Фелаш трепереше, беше пребледняла като самата смърт. Слугинята бе отпуснала безсилно ръце и изобщо не мислеше да посегне към брадвите на колана си.

Шурк Елале най-сетне се овладя и каза:

— Имаш изключително странен начин да приключваш дискусия, джагът.

Празните дупки на очите сякаш я намериха някак и Гуглата рече:

— Нямаме нужда от съюзници. Освен това наскоро научих един урок по краткост, Шурк Елале, и ми хареса.

— Урок? Сериозно? И кой ти дава уроци пък на теб?

Джагътът се извърна и се загледа над водата.

— А, моят кораб „Смърт“. Признавам, беше отживял каприз. Все пак не можеш да не се възхитиш на очертанията му.

Принцеса Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на Болкандо, се смъкна на колене и повърна на пясъка.

10.

Какво на този свят злочест
донесе твоята неволя?
Защо признаваш в своя глас
тъй жалко жертвената роля?
И в жаловитата обида,
обагрила очите ти,
скърби живот в страдание,
изплащащ вечно тежка дан.

Стояхме там под слънцето,
от жаждата събрани с упование,
жената бронзова, държеше чашата
с гърди, надвиснали над купела,
и гледаше отгоре състрадателно.
Или пък може би с презрение?
Тя е кралицата на блянове
и дара й избираш сам —
дали да бъде жал зад булото,
или презрителна насмешка.
Да бях излъскал аз очите й
за взор по-ясен.
Да бях погалил розите
за вкус по-сладък.
И щом от чашата отпием
и се отвръщаш погнусен,
се чудя на езика чакащ
и сетивата ти безчувствени,
тъй жадни да ограбят.

Какво на този свят злочест
донесе твоята неволя?
Какво да кажа, за да съживи
ранения ти поглед?
Безсилна е целувката ми хладна
и млякото ми е вгорчено
тук под камбаната на храма
пред твоя тъй помръкнал взор.

Десет хиляди висят от дървета,
нозете им са голи корени
под слънцето лишени от надежда.
Секачите отдавна си заминаха
по пътя,
по дирите в прахта,
които се преплитат и се вият
като дим
на хиляди огньове,
като маяци блеснали
в нощта пустинна.
И казаха прокажените,
насядали под хълма,
че някой без ръце,
но който можел да се взира
тъй както да се взре
единствено слепец
във ужаса на довода горчив,
все пак с едната си разядена ръка
посегнал в тъмното небе,
а с другата, съвсем окапала,
към къщи ме повел.

Дървосекачи

Таблички II-III

Хетра от Ейрън

Границата на Стъклената пустиня бе накъсана линия от кристали и балвани, досущ като древен бряг. Араникт не можеше да откъсне поглед от него. Седеше отпусната в седлото на уморено тътрещия се кон, придърпала качулката над лицето си против изгарящото слънце, встрани от главната колона. Принц Брис яздеше някъде напред, близо до авангарда, и я бе оставил на мира.

Необятният плосък като тепсия простор на пустинята бе заслепяващ, блясъкът бе болезнен и някак странно противен, все едно бе свидетелка на продължаващо престъпление, жестоко проклятие, изтерзало самата земя. Камъни, стопени на стъкло, късове кристал, стърчащи като копия, други израснали като храсти — и всеки клон и вейка блещукаха като направени от лед.

По границата имаше могили от кости, струпани като плавей. Повечето бяха натрошени на трески, сякаш онова, което се бе стоварило върху земята, беше смазало с огромния си юмрук всяко живо същество и изтръгнало живота му — приличаше на съзнателен акт, упражнение в невероятна злост. Струваше й се, че все още може да долови вкуса на злото, все още може да усети гнилия му дъх във вятъра.