— Колко лошо, че същото не може да се каже за онази млада жена, съпруже.
— Нея изобщо не съм опетнявал — нито веднъж!
— Техол, виждал ли си изобщо онази проклета картина?
— Само веднъж, скъпа, след като ти изгори единственото копие. И — точно така, изглеждаш много добре с този размахан пръст — художникът оттогава е потиснат…
— По-скоро бяга уплашен — подхвърли Бъг.
— Техол, за Имперското знаме…
— Не започвай пак, Брис. Мислех, че отдавна го решихме това. Хубаво е и много подходящо…
— Но кой ще се стече под него?
— Брис, ако една армия трябва да се стича под нещо, човек може да предположи, че здраво е загазила, нали? Е, добре, има ли по-подходящо място, под което да се свре, от кралското легло?
— С всичките други пилци — добави Бъг. — Виж, това беше умно, ваше величество.
— Чакай малко — намеси се кралицата. — Какво имаше предвид с „единственото копие“?
— Брис, събирай войските!
Сега, изпотен под яркото слънце, братът на краля изсумтя… но как му липсваха онези дни. Хаотичният палат на крал Техол изглеждаше много далече. Присви очи към знамето и се усмихна.
Араникт се приближи и спря до него.
— Принце, радвам се, че ви виждам усмихнат. Какво толкова ви развеселява?
— Нищо, Атри-Цеда. В смисъл, нищо съществено. К’Чаин Че’Малле са ни намерили — каква пъстра сбирщина съюзници ставаме, не мислите ли? Все едно. Елате с мен. Искам да се запозная с новите ни командири.
Тя се намръщи.
— Не са ли двама прости морски пехотинци, ваше височество? Всеки може да се сдобие с титла — това едва ли ги прави годни да искат подчинение от един принц, да не говорим за кралицата на Болкандо.
— Геслер и Сторми са много повече от прости малазански десантчици, Араникт. И нямам предвид новите им титли.
— Не помня да съм ги срещала.
— За мен ще е удоволствие да ви запозная, ако благоволиш.
Подкараха един до друг, знаменосецът яздеше на двайсет крачки пред тях. Конските копита затупаха кухо.
— Брис, чуваш ли това?
— Яздим по дъното на древно езеро — каза той. — Често пъти езерото остава, но само под повърхността, и смятам, че точно така е било тук някога. Но сега…
— Водата е изчезнала.
— Да. Изчезнала е.
— Възможно ли е всички да пропаднем?
Той сви рамене и не каза нищо.
— Значи вече и теренът под нас е несигурен.
— Съжалявам, Араникт. Дълго те пренебрегвах.
— Да.
Летящото крило възвиваше зад тях, трийсет пиконосци на Блуроуз в съвършен строй. Брис помисли за войника, когото бе загубил — „заради любов, ни повече, ни по-малко“. Хенар Вигълф сега вървеше с Ловците на кости. „И дори да съм го изпратил на смърт, не мисля, че ще проклина името ми.“
— Не се оправям много добре със скръбта, Араникт. Когато умряха родителите ни, без Техол и Хул едва ли щях да го преживея. Куру Кан ми каза веднъж, че скръбта няма нищо общо с тези, които са си отишли, и е свързана само с тези, които са останали. Усещаме отсъствието им в живота си като отворени рани и те никога не се затварят, колкото и години да минат.
— Скърбиш ли тогава за адюнктата и Ловците на кости?
— Безсмислено е, нали? Тя… трудно е човек да харесва тази жена. Тя гледа на всеки човешки жест като на някакъв вид поражение, слабост. Отговорностите й я поглъщат, защото няма да си позволи нищо друго.
— Разправяха, че имала любовница — каза Араникт. — Загинала е, спасявайки Тавори.
— Представи си раната, която е оставило това.
— Никой не иска да бъде нехаресван, Брис. Но ако трябва да е така, човек се стреми към други неща. Като уважение. Или дори страх. Всеки избор, който правим, отпада, без дори да го забележиш, докато не останат съвсем малко, и тогава осъзнаваш, че си само това, което си.
Брис помисли над думите й и въздъхна.
— Би трябвало да я харесам. Да намеря нещо… Освен нейната вещина, освен нейната упоритост дори. Нещо…
— Брис, за какво скърбиш? Да не би да е за това, че не успя да намериш у Тавори причините, които ти трябваха, за да я последваш?
— Трябваше да говоря с теб преди няколко дни — изсумтя той.
— Беше потънал в мълчание.
— Задържах се близо до нея, колкото можах. Като човек, умиращ от жажда — беше ли тя спасението ми? Или беше просто мираж? — Поклати глава.
— Няма да се върнем, нали?
— Да, няма.
— Ще се справим с това.
— Да, тъй че ще трябва да крия несигурността си — от офицерите ми, от войниците…
— Но не от мен, Брис.
Той се обърна да я погледне в лицето и се стъписа, като видя сълзите, потекли по прашните й страни.
— Араникт?
— Няма нищо — рече тя, ядосана сякаш на себе си. — Искаш ли да си като нея, Брис? Искаш ли отговорностите ти да те погълнат?