— Да — рече Араникт. — И още по-лошото е, че онази жена от Оул — Калит, — която каза, че не разбира нищо. Разбира го много добре. Харесва ли й, или не, съдбата на К’Чаин Че’Малле е в нейните ръце. Тя е дестраянтът на Матроната — представяш ли си как ще се довери на Синн? С живота на всички тези същества? С Матроната и всички останали К’Чаин Че’Малле? Едва ли. Тя е в същото положение като нас — всичко се свежда до Геслер и Сторми, а тя ги гледа как се дърлят и за най-малката дреболия.
— Сигурно й къса сърцето.
— Тя е ужасена, Брис. И е толкова сама, толкова сама. С всичко това.
Конете им бяха забавили ход. Без да ги усети, знаменосецът бе продължил напред и вече се приближаваше към колоната. От толкова далече знамето приличаше на бял флаг.
— Араникт, какво можем да направим?
— Каквото и да се случи, трябва да останем с тях — отвърна тя. — С Геслер и Сторми, и Калит, и К’Чаин Че’Малле. Но ако се стигне до това кого можем да спасим, ако останем с този ужасен избор, тогава… трябва да е момчето.
— Но те двамата са се стиснали за гърлата. Трябва да…
— Брис, те са като братя. Може да се репчат един на друг, дори да се сбият. Вярно, викат си, но нещата щяха да са много по-лоши, ако не си викаха. Това, което видяхме, беше човечността им — същото, което толкова отчаяно искат да опазят. То е като… ритуал. На грижа. На обич дори.
— Като женени.
— Братя според мен е по-точно. Обвързани кръвно, обвързани от общ живот. Когато ги гледаме как се карат, чуваме само казаното на глас — не чуваме всичко останало, важното. Калит тепърва започва да го разбира — когато го разбере, ужасът и тревогата й отчасти ще си отидат.
— Дано да си права. — Брис спря коня и се смъкна от седлото. Обърна се към пиконосците на Блуроуз, махна им да се върнат на мястото си на фланга и каза: — Хайде да походим. Авангардът все някак ще преживее и без мен, сигурен съм.
Макар да бе обзета от любопитство, тя само сви рамене и слезе от коня. Тръгнаха успоредно на колоната, повели конете си.
— Обич моя — заговори Брис. — Познах мълчание по-дълбоко — и по-съкрушително — от всичко, което човек би могъл да си представи.
— Не е нужно да говориш за това…
— Грешиш. Но това, което трябва да ти кажа, е много повече от новата интимност, която трябва да намерим помежду си, макар че и тя ще е част от него. Това, което ще опиша, е важно — основава се на казаното току-що от теб и — с твоя помощ — се надявам да ни насочи към верния курс на действие. Кажи ми какво знаеш за смъртта ми?
Тя спря и запали нова пръчка от угарката на предишната.
— Отрова. Нещастен случай.
— А трупът ми?
— Откраднало го е привидение.
— Откраднало го е? Може би е изглеждало така. Всъщност аз бях върнат. Отнесоха ме на едно място, където съм бил преди. Името ми бе изсечено на един камък. Добавено към безброй други.
Тя се намръщи и се загледа в жилавата трева по земята.
— Значи това става? С всички нас? Имената ни, всечени на камък? От смърт към живот и после пак отново? Както твърдят някои мъдреци?
— Не знам какво става. Не знам дали преживяното от мен е различно от това, през което преминават другите. Но чувствам, че в него има нещо, което е… уникално. Ако бях склонен да обвинявам някого, щеше да е Куру Кан. Той предизвика ритуал и ме изпрати на едно далечно място, селение може би — свят на дъното на океана, — и там срещнах… привидението. Пазителя на имената — или аз поне го нарекох така.
— И точно той дойде за теб? В тронната зала?
Брис кимна.
— Защото е знаел името ти?
— Може би. А може би не. Бихме се. С мечове. Надвих го.
— И той се провали като Пазител?
— Да.
— Тоест е дошъл, за да заемеш неговото място?
— Мисля, че да. — „Или поне така изглеждаше.“
— „Имената“, за които говориш, Брис — никой ли не ги пази вече?
— А, това ни води до възкресението ми. Какво знаеш за всичко незабележимо около нас?
Араникт поклати глава.
— Нищо. Но пък почти никой не знае.
— Често мисля за това. В сънищата ми има спомени за неща, които никога не съм правил или виждал. Крайно притеснително, поне в началото. Също като теб нищо не знам за връщането ми в света на живите. Покана ли беше? Разкъсване на вериги? Просто не знам.
— Силата за постигане на такова нещо трябва да е огромна.
— Нещо ми подсказва — отвърна той с кисела усмивка, — че дори силата на един Древен бог не би била достатъчна. Желанията на живите — за връщането на онези, които сме изгубили — не могат да разкъсат законите на смъртта. Това не е пътуване, което човек изобщо би могъл да предприеме, и вече не сме онова, което сме били като живи. Аз не съм същият човек, защото онзи човек умря в тронната зала, в нозете на своя крал.