„Желязо, кои са твоите добродетели? Наточеното острие целува и искри се пръскат на дъжд. Кръв се стича по жлеба и капе по белия сняг. Така бележиш всяка своя диря.“ Танакалаян извърна очи. Наоколо вреше и кипеше, вдигаха се палатки, валма дим се къдреха, понесени от вятъра.
— Без дестраянт — рече той — няма да знаем съдбата им. — И я изгледа с присвити очи.
Смъртен меч Кругава гледаше към седемте братя и сестри, които сглобяваха командната й шатра. Яките й ръце, скръстени над гърдите, бяха потъмнели до бронз, цвят, който изглеждаше също толкова прашен като голата земя около тях. Слънцето беше избелило кичурите коса, измъкнали се изпод шлема й, и те се развяваха под горещия вятър като паяжина. И да носеше рани от преговорите с адюнктата, нямаше да ги издаде.
— Сър — заговори тя, — командир Ерекала не е от нерешителните. Точно затова го избирам да командва флота. Внушавате колебливост и смятате, че точно това е моментът за подобни неща — след като толкова много бе подложено на изпитание.
„Но Рун’Турвиан провидя какво предстои, глупачко! Ще изменим на клетвата си. И не виждам изход.“
— Смъртен меч — почна той, като се мъчеше да сдържи гнева си, — ние сме се заклели на Вълците на Зимата. В желязото си оголваме зъбите на войната.
— И наистина ще има война, Щит-наковалня — изсумтя тя.
„Когато застана пред адюнктата, когато заяви, че ще служиш на нея и само на нея, славата на онзи миг те изкуси, нали? Лудост!“
— Нямаше как да знаем какво възнамерява адюнктата. Нямаше как да знаем, че така ще ни подведе…
— Сър, трябва ли да ви порицая?
Танакалаян сви устни, изправи рамене и заяви:
— Смъртен меч, аз съм Щитът-наковалня на Сивите шлемове на Периш…
— Ти си глупак, Танакалаян. Всъщност ти си поводът за най-голямото ми съжаление.
Този път нямаше да отстъпи пред високомерието й. Нямаше да се отдръпне унизен и пребит.
— А вие, Смъртен меч, стоите пред мен като най-голямата заплаха, която са познавали Сивите мечове.
Братята и сестрите при шатрата бяха спрели работата си. Други се стичаха, за да станат свидетели на сблъсъка. „Вижте се всички! Знаехте, че това предстои!“ Сърцето на Танакалаян затуптя силно.
Кругава беше пребледняла.
— Какво имате предвид, Щит-наковалня? — Гласът й бе стържещ. — В името на живота ви, обяснете.
О, как беше копнял за този миг, как си беше представял тази сцена, когато Щитът-наковалня се изправя лице в лице срещу Кругава. Засвидетелстван и запомнен. Точно тази сцена! И в ума си беше изричал всичко, което щеше да каже сега, с твърд и дързък глас, здрав и непоклатим пред гнева на тази тиранка. Бавно си пое дъх, изгледа разтрепераната от ярост Кругава и не трепна.
— Адюнкта Тавори е обикновена жена. Смъртна жена и нищо повече. Не е в правото ви да й предлагате службата си. Ние сме Децата на Вълците, а не на тази проклета жена! А виждате ли какво стана сега? Тя определя посоката ни и това се забива в самото сърце на нашата вяра!
— Падналия бог…
— Гуглата да го вземе Падналия бог! „Когато бедеринът е ранен и слаб, вълците ще връхлетят!“ Така е писано! В името на нашите богове, Смъртен меч, той би трябвало да умре от нашата ръка! Но да оставим всичко това — нима си въобразявате, че Тавори дава и пет пари за нашата вяра? Коленичи ли тя пред Вълците? Не.
— Вървим към последната война, сър, и тази война ни иска. Нас, перишите. Сивите шлемове. Без нас не може да има последна война! И няма да търпя…
— Последна война? Стига глупости. Няма такова нещо като последна война! Когато падне последният човек, когато последният бог издиша сетния си дъх, лешоядите ще вкопчат челюсти един в друг над труповете. Няма никакъв край — на нищо, безумна, суетна глупачко! Всичко това стана, за да застанеш ти, да, тъкмо ти, над грамада от трупове с меча си, червен като залеза. Всичко това стана заради Кругава и нейните безумни мечти за слава! — Махна яростно към струпалите се около тях войници. — И ако трябва всички да умрем заради твоя скъпоценен бляскав миг, какво пък, не е ли Щитът-наковалня този, който стои готов да прегърне душите?
— Това е твоята роля!
— Да благословя съзнателното убийство на нашите братя и сестри? Искаш да осветя жертвата им?
Лявата й ръка беше на дръжката на меча, оръжието бе наполовина извадено. От бяла беше станала яркочервена. „Безумният гняв почти я е завладял. Всеки момент ще ме убие. Кълна се във Вълците, вижте я само!“
— Щитът-наковалня, сър, няма право да оспорва…
— Ще ни благословя, Смъртен меч, в името на справедлива кауза. Направете каузата си справедлива. Умолявам ви, пред всички тези свидетели — пред нашите братя и сестри — направете тази кауза справедлива!