Погледна Кругава в очите.
— Рун’Турвиан беше прав. Ще има измяна. Всъщност, като изберем едната страна, не можем да не изменим на другата. Смъртен меч, ти положи меча си пред адюнктата. Но много преди този миг си врекла същото това оръжие на нашите богове. Колкото и здраво да е изкован един меч, никое оръжие не може задълго да понесе противоположни налягания. Отслабва. Строшава се. Никое оръжие никога не е свързвало разделеното и щом го извадиш, мечът може само да реже. Въпреки всички качества на желязото, Смъртен меч, ние сме плът и кръв. Какво ни очаква, Кругава? По кой път ще ни поведеш? Ще бъде ли към личната ти слава, там, редом до адюнктата? Или ще е в името на боговете, на които сме се заклели да служим?
Тя сякаш бе загубила дар слово.
„Качеството на желязото, жено, е, че когато удари, удря вярно!“ Той се обърна към множеството.
— Сестри! Братя от Сивите шлемове! Има много богове на войната — прекосили сме половината свят и не можем да отречем хилядата им лица — хилядата маски, носени от онзи тъмния властелин на враждата. Виждали сме смъртни да коленичат пред идоли и статуи — пред образа на глиган, на тигър или два вълка. Чували сме виковете над бойното поле. — Замълча и се усмихна унесено, сякаш си спомняше. — Полето на битката, да. От ехтящите умолителни викове бихме могли да си въобразим, че най-великият бог на войната е наречен Майка. — Вдигна отново ръце, за да усмири слушателите си. — Не беше израз на непочтителност, скъпи братя и сестри. Казвам само, че трябва да открием какво ни отличава — от всички онези просмукани с кръв култове. Какво търсят те там, в страховитата битка, онези дивашки вери? Ами, търсят смъртта — смъртта на враговете си — и ако смъртта трябва да дойде да ги вземе, се молят да е храбра и славна.
Закрачи покрай Кругава, доволен, че тя отстъпи да му направи път, и се обърна към Икарл и останалите: десетки и десетки лица, стотици, очите вече впити в него, очи, които се плъзгаха покрай Смъртния меч все едно бе престанала да съществува. Не можеше да повярва на внезапността, на пълната категоричност на тази узурпация.
„Беше фатално отслабена. Там, в командната шатра на адюнктата. Постара се да не го издаде и наистина го криеше добре. И въпреки това трябваше само да подбутна, само веднъж. И виж какво стана.“
„Тавори, твоят отказ прекърши Кругава, а Кругава е жена, за която доверието е всичко. Как така не чух прекършването на гръбнака й? Още там и тогава? Как пропуснах мига, в който тя се вкопчи в идеята за стратегия и за тактика и изгуби праведното си рвение? О, вече няма значение.“
— Но ние не сме като другите. Не сме просто един култ на войната сред много други. Не славата търсим — не в нашето име поне. Дори смъртта на враговете ни не ни радва толкова, не изпълва с гордост пиянските ни нощи. Твърде трезви сме за такива неща. Не ни е присъщо да се перчим и пъчим. Войната, мои братя и сестри, е единственото оръжие, което ни е останало.
— Да защитим дивото. Казвам ви, бих се опълчил на последните думи на Рун’Турвиан! Да предам Вълците? Не! Никога! И в деня на нашата битка, когато застанем свободни над труповете на нашите събратя човеци, когато отново поставим дивото над целия свят, е, тогава ще се поклоня на Вълците. И ще им отстъпя смирено. Защото не нашата слава е това, което търсим. — Обърна се рязко и се взря в Кругава. — Никога не е била. — Отново извърна лице към другите. — Трябва ли тогава да се хвърлим върху собствените си мечове? Не! Защото, както вече казах, няма такова нещо като последна война. Един ден ще бъдем призовани отново — и това е единственото сигурно нещо на света.