— Трудно е — каза Абрастал, все така намръщено загледана в гоблените. — Откъде идва верността? Какво я поражда? Какво извисява някого над всички други, тъй че човек да избере да го следва? Дали не е нищо друго освен собственото му отчаяние? Дали е, както твърдят хундрилите, онова огромно крило на врана, изпънало се над нас? Копнеем ли за опеката на компетентността — реална или въображаема, истинска или измамна?
Спакс се покашля.
— Във времена на криза, Огнекоса, дори най-малката група ще потърси и ще избере един от малцината. Когато нямаме отговори, гледаме към този, който би могъл да има — и тази надежда е породена от забелязани качества: на най-чиста мисъл, на мъдрост или дързък кураж — всичко, което всеки от нас желае да отрази.
Кругава го погледна, но не каза нищо.
— Да отрази, тъй ли? — Абрастал изсумтя и удари глътка вино. — Тази кралица пред теб огледало ли е? Само това ли съм аз? Само това ли си ти, Боен главатар Спакс? Огледало на своя народ?
— В много отношения, да. Но когато гледат в това огледало, те винаги избират, според мен, да виждат само каквото искат да видят.
— Сър — изръмжа Кругава на Спакс, — поддържате несъстоятелна позиция, за всички, които биха могли да командват, които биха повели, от най-малкия отряд воини до най-голямата империя. — Намръщи се на бокала си и го протегна към Абрастал, а тя се наведе да го напълни отново. — Сред перишите, в облачни и безлунни нощи, често пъти по двайсет ловци се качват на рат’аварите и гребат извън фиордите. Запалват ярки фенери, окачват ги на прътове над черните ледени води и с тази светлина зоват от дълбините тричелюстните нитали — ужасна риба, която на огромни стада напада денрабъ и ги яде живи. Ниталите, видите ли, нападат на лунна светлина. И когато изплуват към светлината, ловците ги пронизват с копия. — Замълча и притвори клепачи.
Спакс се почеса по четинестата брадичка, мъчеше се да проумее значението на току-що казаното. Погледна Абрастал, но кралицата не откъсваше поглед от стария гоблен.
— Та тези риби изплуват на повърхността — изскърца като чакъл гласът на Кругава — и светлината ги заслепява, вцепенява ги. Никаква храброст няма в избиването им — то свършва чак когато ръцете и раменете на ловците пламнат като огън, когато не могат повече да вдигат харпуните.
Спакс изсумтя и закима.
— Да, чувството наистина е това, понякога.
— Когато мисля за дивите същества — продължи Кругава все едно, че не го е чула, — се сещам за ниталите. Ние хората се извисяваме като най-ярката светлина и пред нас всеки жив звяр на този свят замръзва на място. Моят Щит-наковалня съживи целия гняв на народа ми, гняв, смесен с чувство за вина. Ние трябва да бъдем убийците, защитаващи избиваните.
— Вълците на войната…
— Това е само един проклет глупав култ! — Кругава поклати глава. — Диващината на вълка ни е вдъхновила — толкова ли е изненадващо?
— Но във вярата ви трябва да има някакви принципи, които зоват за възмездие — настоя Спакс.
— Заблуди, сър. Ваше величество, продължете за адюнктата. Моля ви.
— Крайно импулсивна жена, Кругава. Отчаяние. Ужасна необходимост. Но дали е огледало? И ако е, какво трябваше да видим всички ние в нея?
Кругава вдигна очи и я изгледа.
— Доплаква ми се от самата мисъл за това, но не знам защо.
— За да отразява — каза Спакс, — огледалото се прави здраво, лъскаво и съвършено гладко.
— Намери ни още вино, Спакс — изръмжа Абрастал, — това свърши. Кругава, ти се закле във вярност на адюнктата. Защо?
— Бяхме обезпокоени. Започнали бяха да ни мъчат съмнения, особено дестраянта и неговите най-висши сенешали — онези, които са посветили живота си на философията на нашата религия. Обучавахме се да бъдем оръжията на войната, виждате ли, но бяхме започнали да се питаме дали единственият жест на човечеството е този, който нанася насилие. Унищожение. Чудехме се на привидно непреодолимата мощ на възмездието, отплатата и праведното наказание. — Очите й бяха тъжни. — Това ли е всичко, което притежаваме? Нищо ли друго няма, което да може да се опълчи на тези оръжия?
— Значи трябва да си видяла нещо. В нея. В Тавори Паран…
Но Кругава поклати глава.
— Единственото, което знаех за нея в онзи момент, когато обрекох службата си и службата на Сивите мечове — единственото, което знаех, дойде от виденията на сенешалите. Падналия бог е пострадал. В ужасна болка. Като звяр — като всеки от нас — се е разярил срещу мъчителите си. В това той е повече вълкът, отколкото сме ние. Или отколкото изобщо можем да се надяваме да бъдем. Ваше величество, един нож в гърлото му ще е милост, защото толкова много — трябва да разберете това — толкова много вече са се събрали, за да се хранят от болката му, да пият сладката отрова на кипналата му кръв. Нещо повече, като виждат неговия плен и агонията му, те се чувстват възвисени — това ги кара да се чувстват силни и единственото приложение на тази сила е жестокостта. В края на краищата не правим ли винаги точно това?