— Сънищата на сенешалите, Кругава. Какво предлагат те?
— Алтернатива. Изход. В сънищата им има жена, смъртна жена, неуязвима за всякаква магия, неуязвима за изкушението от вечното страдание на Падналия бог. И тя държи нещо в ръката си — малко, всъщност толкова малко, че нашите сънуващи не могат да различат естеството му, но то ги обсебва — о, как ги обсебва!
— Какво държи? — настоя Абрастал и се наведе към нея. — Все трябва да имате някакво предположение.
— Предположение ли? О, стотици предположения имам, ваше величество. Това, което държи, има силата да освободи Падналия бог. Има силата да се опълчи на боговете на войната — и на всеки друг бог. Има силата да съкруши живота на мъстта, на възмездието и праведното наказание. Силата да изгори самото изкушение от страданието. — Очите й блеснаха на светлината на фенера. — Можете ли да си представите такова нещо?
— Виждал съм я достатъчно пъти — обади се Спакс. — Нищо не виждам в ръката й.
Кругава остави чашата си. Седеше отпуснала ръка на коляното си, с дланта нагоре. Взря се в нея, сякаш се опитваше да сътвори с мисълта си онова, което й трябваше, и прошепна:
— Не е огледало. Но… о, как бих искала да е.
— Кругава — каза тихо и някак плахо Абрастал. — В момента, в който застана пред нея, нямаше ли някакво съмнение? Нямаше ли поне един миг на… несигурност?
— Помислих си… в очите й, толкова унили, че видях… нещо. А сега се питам — неволно се питам дали всичко, което ми се стори, че видях, не беше просто това, което исках да видя. — Ръката й бавно се сви, затвори се като цвете по заник. — Огледалото лъже.
Последните думи разтърсиха Спакс до дъното на душата му и той скочи и викна:
— Тогава защо не прие аргумента на своя Щит-наковалня? Кругава! Защо изобщо си тук?
Тя го погледна с помръкнали очи.
— Исках справедлива война. Исках да е последната от всички войни. Исках край. Един ден вълците ще тичат само в спомените ни, в сънищата ни. Не искам да доживея да видя този ден.
— Там имаше нещо — настоя Абрастал. — В ръката й — прорицателите ви са го видели, Кругава. Видели са го. Трябва да откриеш какво е — за да направим всички ние това, да направим каквото тя иска — заради нас, Кругава, трябва да го откриеш!
— Но аз вече знам какво е то, ваше величество. И вече разбирам как е отслабвало пред очите ми. Как пред очите ми светлината му гаснеше от света. Виждате отчаянието на адюнктата — о, да, тя е отчаяна. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Скъпоценното нещо, което тя намери… плати скъпо за него, прекалено висока цена. За нея, за Ловците на кости, за нас.
— Значи огледалото не е излъгало — изръмжа Спакс.
— Лъжата е във вярата, сър. Вярата, че може да успее да спечели, че може да оцелее дори. Виждате ли, тя наистина е обикновена смъртна и силата й не е по-голяма, отколкото на всеки друг. Била е във война — така мисля — през целия си живот. Чудно ли е изобщо, че вече залита?
Спакс поклати глава.
— Тя намира сила отнякъде, Кругава. Видях го — всички го видяхме, проклета да си…
— Тя ме отхвърли.
— Унизена ли се чувстваш? — изсумтя Абрастал. — Заради това ли е всичко?
— Ваше величество. — Тонът на Кругава се втвърди. — От самото начало се виждах като отражението на нейната вяра. Щях да съм неин непоклатим съюзник — заклет в нея и само в нея, все едно накъде щеше да ни поведе. И знаех, че се разбираме една друга. И че точно колкото аз се нуждая от нея — и от онова, което таи в себе си — и тя се нуждае от мен. Схващате ли го изобщо? Аз бях източникът на силата й. Когато вярата й се поколебае, трябваше само да погледне към мен. — Скри лицето си в ръце и бавно се килна напред. — Тя ме отхвърли!
Спакс се обърна към Абрастал, срещна твърдия й поглед и кимна бавно.
— Поставяш ме в трудно положение, Кругава — каза Абрастал. — Ако те разбирам правилно, мисълта ти сега е, че като те е отхвърлила, адюнктата по същество е изгубила вярата си. Но все пак не е ли въпрос на военна диспозиция? Две цели, не една, тъй че трябва да разделим силите си. А и предвид характера на Стъклената пустиня…