Но Кругава завъртя глава зад дланите си.
— Наистина ли си въобразявате, че тя вярва, че може да я премине? С армията?
Спакс избълва порой баргастки ругатни и след тях викна:
— Що за глупости? Ако мисли да се самоубие… не, егоизмът й не може да е толкова чудовищен, че да избие и всичките си войници!
— Мисля, че не разбирате… — Кругава свали ръце от лицето си и го погледна. — Не сте наясно с третия глас в този вечен спор.
— За какво говориш?
— Говоря за отчаянието, сър. Да, тя е готова да премине с армията си Стъклената пустиня, но го прави без вяра. Вярата я няма, прогонена е…
Абрастал я прекъсна:
— Колкото и искрено да си се виждала като истинското и непоклатимо отражение на вярата на Тавори, мисля, че убеждението ти, че Тавори те е виждала по същия начин, само по себе си е израз на вяра. Безкрайното ти отчаяние е изцяло сътворено от самата теб.
Кругава поклати глава.
— Отслабваше пред очите ми. Пред очите ми светлината му гаснеше от света. И видях отчаянието й. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Онова блестящо нещо в ръката й умира.
— Кажи ми името му — прошепна Абрастал. — Този спор, за който говориш. Наричаш едната страна вяра, а другата отчаяние. Кажи ми за онова, което държи тя. Онова гаснещо, умиращо нещо.
Спакс се обърна изненадано към Абрастал.
— Ох, Огнекоса, все още ли не разбираш? Онова, което гасне от света? Името му е състрадание. Това е, което държи. Това е, което изпитва към Падналия бог. Това е, което изпитва към всички ни.
— А то не е достатъчно — прошепна Кругава. — Богове на бездната, не е достатъчно.
Четвърта книга
Юмруците на света
Ако има по-добро място,ще го потърсиш ли?Ако мирът е за теб достижим,ще го прегърнеш ли?А хиляди стоят на този пъти плачат за всичко отминало.Пътуването е към края си,приключили сме със делата стари,но те не са приключили със наси капка въздух не останавъв стиснатия ни юмруки е изтръгнат сетният ни дъхи идва избавление.И ето ти децатаседнали и чакатда наследят сметта,погребани под дарове, от нас оставени.Познавам място по-добро,видял съм като сън мира,той в края е на пътя,където тинята се сбираи гласовете стенат като съпроводна сетната прегръдка.И камъкът плътта ми взеи задържа ме здравос очи невиждащии с дъх пресекнат,с юмрука стиснат в тъмното,с ръка протегнатаи вие в марш минавате пред мени хвърляте монети пред нозете ми.Потърсих място по-доброи толкова за мир копнеех,ала това е разказ неразказани живот несвършен.
Дървосекачи
Табличка IV
Хетра от Ейрън
Издигнаха се пред очите ми високо в онзи дени в извисяването си години на раменете си крепяха,издигаха се като богове, в които те да се превърнат щяха,и пот по мишците блестеше, и алчни лешоядиме дебнеха от пламналите им очи.Виждам знание, пълзящо под вратата,залостил съм я и задъхан в ужасзатиснал съм я с гръб.Но там се трупат доказателства за откровение,там зад вратата на ума мидецата властват като боговеи малкото телце не тръпне в края на злочестината.Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден —окаян пантеон на утрешното сред петнатапо камъка, където гърчеше се псенасред гора от тънички крачетаи пръчки и парчета тухли падахаи вдигаха се — като строители на храмове,където купели от бронз преливати статуи от мрамор като гълъби мълчат.Видели ли сте всички тези божии лица?Тъй извисени, за да ни покажат съвършенствотона светостта на собствените ни лица?Но празни са ръцете имбез тухлите и пръчките сега,когато вече са пораснали,къде е вярата, която да пречистидетската жестокост?Не ще ли някой бог да защитиквичащото на плочника кутреот малките му негови подобия,нападнали безпомощното и сакатото?Ако сме създадени каквито искамеда сме, то ние сме създателите.А ако там се извисява Боги въплъщава всичко туй, което сме,то този бог сме ние, а децата,пребиващи до смърт едно сакато псетам зад вратата, зад вратата,са мярата на волята, помислена,опитана — изплюта или пък погълната —на всемогъщото в екстаза.
Деца като богове
Фишер кел Тат