Банашар се приближи да погледне.
Червей, свит на кълбо за сън, макар че бе започнал да се размърдва и вдигна сляпата си глава. Дълъг колкото змиорка в залива на Малаз, но приликата свършваше дотук. Това същество имаше усти по цялото тяло.
— Изобщо не ми харесва тая гад — рече един от войниците.
— Бавно изглежда обаче — отбеляза друг.
— Понеже още не се е събудило. Всичките тия гладни усти… Дъх на Гуглата, май няма да е зле да обърнем всички камъни из лагера. Само като си помисля как ще легна да спя и тия ще плъпнат да ядат…
Един от мъжете се обърна и видя Банашар.
— Ха, ето го и оня негоден за нищо жрец на Д’рек. Какво, чеденцето ли си дошъл да видиш?
— Безброй са формите на Червея на Есента…
— Какво е това? Червей мирид ли, а?
— Виждал съм такива — каза Банашар и им махна да замълчат. „В сънищата си. Когато сърбежът се превръща в нещо, което хапе. Когато дъвче и гризе и не мога да го видя, не мога да го намеря. Когато крещя нощем.“ — Наистина ще плъпнат, така че прочистете лагера — кажете на всички. Намерете ги. Избийте ги до едно.
Петата на нечий ботуш стъпка червея малко зад главата. Той се сгърчи, а след това вдигна глава като змия, готвеща се да нападне.
Войниците отстъпиха назад с ругатни.
Някой избута Банашар настрани. Блесна желязо, изсвистя острие и посече червея на две. Банашар вдигна очи и видя Фарадан Сорт. Тя изгледа войниците кръвнишки.
— Стига сте си губили времето с глупости. Ще става все по-горещо. Свършете си работата и си намерете сянка.
Двете парчета от червея се сплетоха в смъртоносна битка.
Някой хвърли монета и тя тупна в прахта.
— За по-късия мирид.
— Аз съм за по-дългия. — Втора монета тупна до първата.
Мечът на Фарадан Сорт посече още веднъж и отново, парчетата на червея запотрепваха в бялата прах.
— Значи, само още веднъж да чуя за бас или нещо такова, глупаците ще мъкнат вода оттук до Източния океан. Ясна ли съм? Добре. Залавяй се на работа, всички.
Войниците се пръснаха, а Фарадан се обърна към Банашар и го изгледа критично.
— Изглеждаш по-зле от обикновено, жрецо. Намери някоя сянка…
— О, слънцето ми е приятел, Юмрук.
— Само човек без приятели може да каже това. — Тя присви очи. — Изгорял си. Ще боли. Съветвам те да потърсиш лечител.
— Благодаря за съвета, Юмрук. Дали очаквам болка? Да. Всъщност мисля, че ще е добре дошла.
Видя отвращението в очите й.
— Богове на бездната, не съм те виждала толкова скапан.
— Нима? Колко мило, че ми го казвате.
Фарадан Сорт се поколеба за миг, сякаш се канеше да каже още нещо, но след това му обърна гръб и тръгна.
Той погледа след нея, докато навлизаше в лагера на редовната пехота — войниците вече бяха почнали да обръщат камъните с ножове и мечове. Оръжията бляскаха и кънтяха ругатни.
Умората на това място го изумяваше. Твърдите късове кристал, родени в неистов натиск някъде далече долу, а след това изтласкани нагоре, за да прорежат кожата на земята. Гледаше наоколо и си представяше болката от всичко това, неумолимата воля зад тези сили. Вдигна очи и се взря на изток, където слънцето едва-едва се открехваше, като око на гущер.
— Нещо е умряло тук — прошепна Банашар. — Някой… — Потрес беше раздрал тази земя. И изригналата сила бе нанесла на Спящата богиня такава рана, че тя сигурно бе проплакала в съня си. „Убили са плътта й. Вървим по мъртвата й плът. Кристали като рак, прорасли във всички посоки.“
Продължи да обикаля безцелно из лагера; сърбежът го хапеше по петите.
Юмрук Блистиг се провря през множеството и влезе в палатката.
— Всички вън! Освен интенданта.
Тълпата, обсадила седналия зад сгъваема маса гладко избръснат Поурс, бързо се изниза.
Блистиг дръпна входното платнище, погледна Поурс и изсумтя:
— Лейтенант. Старши сержант. Интендант. Колко точно звания и титли имаш?
— Ами, Юмрук Блистиг, те си идват според задълженията ми. Та какво мога да направя за вас, сър?
— Колко вода изразходвахме от снощи?
— Твърде много, сър. Само воловете и конете…
— По твои сметки колко дни можем да издържим без попълване на запасите?
— Ами, зависи, Юмрук.
Блистиг се намръщи.
— Всички войници, които бяха тук, Поурс. Какво правеха?
— Искаха, сър. Излишно е да казвам, че трябваше да им откажа на всички. Бързо става ясно, че водата придобива стойност на диаманти и злато. С две думи, превърна се във валутата на оцеляването. В тази връзка, радвам се, че сте тук, Юмрук Блистиг. Предвиждам време — не далечно, — когато моленето ще прелее в гняв, а гневът — в насилие. Бих искал да помоля за повече охрана на фургоните с вода…