— Много е горещо.
— Тия няма ли да се съдерат? — попита Смайлс, беше седнала на походната си торба. — Ако почнеш да куцаш, Корик, не ме търси за помощ.
— Метни ботушите във фургона — рече Кътъл. — Просто за всеки случай, Корик.
Мъжът сви рамене.
Сержант Тар се върна от командната палатка на ротата и нареди:
— Приключвай с товаренето. Тръгваме. Някой успя ли да поспи?
Отвърна му мълчание.
— М-да. Като гледам, утре ще е същото — изсумтя Тар. — Чака ни дълго влачене. Оръжията годни ли са? Казвай всички. Шортноус?
Тежкият вдигна глава и малките му очи лъснаха в сумрака.
— Аха.
— Коураб?
— Да, сержант. Още я чувам как стене от бруса…
— Не е жена — рече Смайлс. — Меч е.
— Тогава защо стене?
— Никога в живота си не си чувал жена да стене, тъй че откъде знаеш?
— Звучи като жена.
— Все едно, аз не чувам никакви стонове — отсече тя и извади бойните си ножове. — Оръжията са добри, сержант. Само ми дай малко мека плът да ги забия в нея.
— Задръж тази мисъл — посъветва я Тар.
— За пет месеца някъде, Смайлс. — Корик вдигна глава и я изгледа изпод невързаната си коса. — Можеш ли?
Тя изръмжа.
— Ако ще отнеме пет месеца да прекосим тази пустиня, сме по-умрели от умрелите, идиот. — Потупа с единия нож по глиненото шише, пъхнато в плетената мрежа, стегната за торбата й. — И няма да си пия пикнята.
— Искаш ли моята? — попита Ботъл, както се беше изтегнал със затворени очи и ръце под главата.
— Това предложение ли е, или размяна? Богове, Ботъл, ти си болен, знаеш ли?
— Слушай, ако трябва да я пия, по-добре да е женска, защото тогава, ако много се постарая, може и да се престоря, че ми харесва. Или нещо такова. — След като никой не отвърна нищо, Ботъл отвори очи и се надигна. — Какво?
Кътъл понечи да се изплюе, овладя се и се обърна към Тар.
— Фид има ли да каже нещо ново, сержант?
— Не. Що, трябва ли?
— Ами, в смисъл смята, че ще можем да я минем, нали?
Тар сви рамене.
— Предполагам.
— Не може да изпълни оная мисия, ако не го направим.
— Точно така, сапьор.
— Казва ли нещо за всичко това, за пиенето на собствената ни пикня?
Тар се намръщи, но Корик заговори:
— Естествено, Кътъл. Всичко е в оная негова Драконова колода. Нова карта. Пияч на пикня, Върховен дом.
— Върховен дом какво? — попита Смайлс.
Корик само се ухили, а после вдигна очи към Кътъл и усмивката му стана студена.
— Картата е с твоето лице, Кътъл, голямо като на живо.
Кътъл изгледа полукръвния с ритуалните татуировки, нашарили тялото му с някакви йероглифи на езика на сетите, които Корик сигурно разбираше едва наполовина. Тъпите му мокасини. Изведнъж нещо прегради погледа му и тъмните, измамно спокойни очи на Тар се впиха в неговите.
— Просто го остави — измърмори му тихо сержантът.
— Помисли си, че ще направя нещо ли?
— Кътъл…
— Помисли, че ще му пробия още няколко задника ли? Ще му натикам последната си острилка и после ще го метна във фургона? Нещо такова ли си помисли, сержант?
Корик зад Тар изсумтя.
— Качвай си торбата на фургона, Кътъл — отсече Тар.
— Слушам, сержант.
— Останалите, вдигай багажа и се приготви — нощта ни зове и каквото е там.
— Продавам си пикнята — рече Смайлс.
— Да бе — изсумтя Корик. — Срещу теглото й в злато. Само че няма да иде на фургона, Смайлс. Трябва да запазим дъното чисто за цялата плячка, която ще спечелим. Така че ще трябва да си я носиш. — Нахлузи едната мокасина и дръпна каишките. Те се откъснаха в ръцете му и той изруга.
Кътъл хвърли торбата си във фургона и се отдръпна встрани. Коураб го последва, а другите се наредиха след него, Корик последен на опашката с две развързани мокасини. Сапьорът се обърна, подмина ефрейтора, Ботъл и Смайлс, а после юмрукът му се стрелна и шибна Корик в слепоочието. Пукотът бе толкова силен, че воловете се сепнаха. Полукръвният тупна тежко на земята и повече не мръдна.
— Добре де — изръмжа Тар, — сега като дойде ред да се биеш с тоя войник до тебе, как ще разчиташ на него?
— Това, което направих току-що, е без значение — отвърна Кътъл. — На него вече изобщо няма да разчитам. Той се размрънка още в окопа — пред самия Фидлър. И оттогава е увесил нос. Външно може да показваш кураж колкото искаш, но ако отвътре си се скапал, не струваш и едно говно, сержант. — Спря и огледа дясната си ръка. — Ще ида да потърся резач, сержант. Счупих му главата на тоя шибаняк.
— Тъпанар такъв… хайде върви, махай ми се от очите. Коураб, Ботъл, вдигнете Корик на фургона. Чакай. Жив ли е поне? Добре, във фургона. Май няма да се събуди, докато не свърши походът тая нощ.
— Проклетият му късмет — измърмори Смайлс.