Проехтяха рогове. Ловците на кости се раздвижиха, вляха се в дълга колона и маршът започна. Ботъл се шмугна зад Коураб, Смайлс бе от лявата му страна. На три крачки зад тях вървеше Шортноус. Походната торба на Ботъл бе лека — повечето му багаж бе отишъл в резервите, а като във всички армии по света, не съществуваше такова нещо като свръхрезерви, поне доколкото ставаше дума за полезен багаж. „Безполезен, виж, това е друга работа. Ако бяхме в Малаз или в Седемте града, щяхме да имаме много. Пера и никакво мастило, ремъци и никакви шила и игли, фитили и никакъв восък — все пак нямаше ли да е хубаво да сме в Малаз? О, я стига, Ботъл. Нещата са достатъчно зле и без да влагаш безсмислена носталгия.“ Все едно, беше загубил повечето си полезен багаж. Само за да открие, че всъщност изобщо не му трябва.
Глиненото шише се въртеше в увисналата на бедрото му мрежа и се люшкаше при всяка стъпка. „Добре, за мен поне беше логично. Винаги бих могъл да помоля… Не знам. Флашуит? Или… богове на бездната, Мейсан Джилани! Сигурен съм, че тя би…“
— Ела тука до мен, Ботъл.
— Сержант?
— Фид нареди да ти задам няколко въпроса.
— Вече обсъдихме каквото помня…
— Не онова. Древна история, Ботъл. Та коя беше онази битка? Все едно. Задръж малко по-назад, Коураб. Не, още си ефрейтор. Спокойно. Просто трябва да си поприказвам малко с Ботъл тука — той е нашият отдельонен маг, нали?
— Ще съм точно зад вас, сержант.
— Благодаря, ефрейтор. Не мога да ти опиша колко успокоително ми действа дъхът ти на врата ми.
— Още не съм пил пикня, сержант.
Докато го подминаваше, Ботъл го изгледа навъсено.
— Коураб, защо напоследък говориш като по-тъпия брат на Кътъл?
— Аз съм морски пехотинец, войник, това съм, и ние морските говорим така. Та както казва сержантът, коя битка беше онази? Древна история. Бием се с някого? Кога? Такива неща, схващаш ли?
— Най-добрите морски пехотинци, Коураб, си държат скапания език зад зъбите — изръмжа Тар.
Коураб стисна многозначително уста.
— Ефрейтор Коураб?
— Извинявам се. Така ли, сержант?
— Идеално.
Ботъл видя Балм и отделението му десетина крачки напред. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. „Това ли е? Само това ли остана от тях?“
— Никакви лабиринти наоколо, а?
— Сержант? А, да. Нищо. Та тия въпроси на Фид?
— Значи е съвсем умряло.
— Да. Като изсмукана кост.
— Което значи, че никой не може да ни намери тук — продължи Тар. — Нали?
Ботъл примига и се почеса по брадичката. По ноктите му останаха люспи изгоряла кожа и нещо, което приличаше на кристали сол. Погледна ги намръщено.
— Ами, да, предполагам. Освен ако нямат очи, разбира се. Или криле.
Кимна нагоре.
Дъхът леко изсвири от ноздрите на Тар.
— А за това трябва да са тук. Но тази пустиня уж трябваше да е непроходима. Никой с капка ум в главата няма да се опита да я прекоси. Това е гледната точка, нали?
„Гледна точка? Не е мнение, Тар. Това е факт. Никой с малко ум в главата не би се опитал да я прекоси.“
— Има ли някой конкретен, който може да се опитва да ни намери, сержант?
Тар поклати глава.
— Капитанът е тоя с Колодата, не съм аз.
— Но ония карти ще са студени тук. Безжизнени. Тъй че говорехме за гледането му преди да навлезем тук. Приближаваше ли се някой, сержант?
— Няма смисъл да питаш мен за това, Ботъл.
— Слушай, това е нелепо. Ако Фидлър иска да ме пита за разни неща, може просто да ни дочака и да го направи. Така и аз ще мога да го попитам разни неща.
— Дали са слепи, Ботъл. Това искаше да разбере Фид. Не ние. Те.
„Те.“
— Да. Гледат и нищо не виждат.
Тар изсумтя.
— Добре.
— Сержант… можеш ли да си спомниш кой ни измисли името? Ловците на кости?
— Може да е била самата адюнкта. Първия път, когато го чух, беше от нея. Мисля.
„Но това е невъзможно. Ейрън. Не е могла да го знае. Не и тогава.“
— Защо, Ботъл?
— Нищо, просто се чудех. Това ли е? Може ли да се сменим пак с ефрейтора?
— Още един въпрос. Жив ли е Бързия Бен?
— Вече казах на Фид…
— Този въпрос не е негов, Ботъл. Мой е.
— Не знам. И казах същото на Фид. Не ги разбирам ония хора.
— Кои хора?
— Подпалвачите на мостове. Ония. Мъртвия Хедж, Бързия Бен — дори самия Фидлър. Не са като нас. Като теб и мен, сержант, или Коураб отзад. Не искай да обяснявам какво имам предвид. Работата е, че не мога да ги проумея, да ги разгадая. Понякога все едно, че са… не знам… Призраци. Мушкаш и минаваш през тях. Друг път са като планина, толкова голяма, че самото слънце не може да се изкатери над тях. Не знам, това ми е отговорът.
Тар го изгледа с присвити очи.
— Казваш всичко това за капитана?
— Не знам дали Бързия Бен е мъртъв, или жив, сержант, но ако трябва да се обзаложа, хм, мога да се сетя за няколкостотин Ловци на кости, които с радост биха заложили срещу мен — повече от няколкостотин всъщност. Но ако трябва да направя същия залог за Хедж или Фидлър… — Ботъл поклати глава, плесна се по врата и размаза нещо хапещо.