Ефрейтор Класп изостана от Ърб, изравни се със Солтлик в ариергарда и продължи до него.
— Може ли да си кажем някоя дума тихичко?
Той я погледна и примига.
— Аз съм си тих.
— Забелязах го, Солтлик. Така ли е в това отделение?
— В смисъл?
Тя кимна напред.
— Сержант Ърб. С него сте еднакви. Нищо не казвате, не се издавате. Виждаш ли, всички знаехме, че имаше… е, нещо като елитна група. Отделения и няколко тежки. Всички някак си по-близо до Фидлър, още докато беше сержант. По-близо от нас останалите. Знаехме го. Виждахме го. Фидлър, а около него Геслер и Сторми, Балм и Хелиан, Корд и Шард. И Ърб. С Бързия Бен, който наминава от време на време, а после Хедж. И накрая някои от вас, тежките. Шортноус, Мейфлай, Флашуит. Ти. Знам, всичко това бе свързано с Фидлър и тези, които привличаше около себе си. Тези, които избираше.
Солтлик я гледаше все едно е луда.
Класп направи гримаса.
— Виж войниците ми. Погледни Сад. Знаеш ли какво е тя? Проклета вещица от Семк. Семк. Знаеш ли какво прави, когато се подготвя за бой? Все едно. Сам ще видиш, стига да оцелеем в тази пустиня. После Бърнт Роуп, Изгореното въже. Сапьор. Но ме изненада в траншеята. Както и нашият лечител — знаеш ли, веднъж взе, че отиде при Геслер и Сторми — земляци фаларийци, нали? Ние го пратихме. Пратихме Лап Туърл при Гес и Сторми да ги пробва. Да види дали можем да влезем.
— Да влезете ли?
— В онзи елит. Вътрешните, нали? Е, не стигна доникъде. Бяха съвсем дружелюбни и тримата се напоркаха — в Ледер беше. Напиха се зверски и наеха цял бардак курви. Но Лап се опази малко по-трезвен и когато прецени, че е добре, просто взе, че помоли. Помоли ги да ни вкарат. Знаеш ли какво каза Геслер?
Солтлик поклати глава.
— Кучият син го отрече в лицето на Лап. Каза, че не съществувало. Излъга Лап в лицето. Тъй че за нас няма влизане.
Солтлик продължаваше да я гледа съсредоточено. След няколко крачки рече:
— Та защо ми казваш това?
— Ърб е един от най-добрите сержанти, които ни останаха на нас, морската пехота. Знаем го. Всъщност това адски ни изнервя. Напрежението става непоносимо, Солтлик. Не можем и една дума да измъкнем от него. И можеш да го видиш в очите му — адски е разочарован, че го вързаха с нас.
— Добре — рече Солтлик.
Тя го погледна намръщено.
— Какво „добре“?
— Вътре сте, ефрейтор. Ти и войниците ти. Всички сте вътре.
— Наистина ли? Сигурен ли си?
— Вътре сте.
Тя се усмихна. Тръгна отново напред, спря, погледна през рамо и кимна. Той също й кимна в отговор и видя колко лека стана стъпката й. Видя как се наведе към Лап Туърл, двамата си заговориха шепнешком и с жестове, а след малко Сад и Бърн Роуп се доближиха до тях да слушат. Извърнаха се и погледнаха към него.
Той им махна с ръка.
„Нямам търпение да видя Флашуит като чуе това.“
Размърда се неловко. Беше се потил много в палатката и сега грубият плат на долните гащи го жулеше. Почти усещаше как се изприщва. „Мамка му, адски щипе. Няма да е зле утре да си проветря топките.“
Сержантът гледаше сърдито към нея и жестикулираше. Флашуит се намръщи.
Мейфлай я сръга.
— Иска да говори с тебе.
— Защо?
— Има седем въпроса. Откъде да знам? Отивай, принцесо. Идиотът загуби цялото си отделение. Вероятно иска да се опита да го обясни. За да не получи нож в гърба.
— Не бих забила нож в гърба му — рече Флашуит и поклати глава. — Каквото и да е направил.
— Нима?
— Ако ги е убил всичките и ми го каже, просто ще му скърша врата. Нож в гърба е страхливо.
— Не е — възрази Мейфлай. — Подходящо е. Жертвата не заслужава да я погледнеш в очите, когато я убиваш. Жертвата няма защо да знае какво я е довършило, просто трябва да разбере, че е свършило и че Портата на Гуглата я вика.
— Но понякога не улучваш.
— Хайде върви, че се изнервя.
Флашуит изсумтя и тръгна напред към сержант Гонтай. Не беше никак дружелюбно лицето му. Но беше лице, което се запомня, с тая лошотия в него.
— Сержант?
— Не знаеш ли езика на жестовете, войник?
— Кой език? А, оня. Знам го, да. Повечето. Ходом. Спри. Залегни. В атака. Я се еби. Тия неща.
— Един морски пехотинец трябва да може да сглоби цели изречения, Флашуит.
— Тъй ли? Аз съм от тежките, сержант.
— Кажи ми за женчото.
— С ръцете? Не мога, сержант. В смисъл, трябва да пробвам да попитам „Кой женчо?“, а не знам как.
— Скълдет. Говори, войник. С думи — но по-тихо.
— Никога не съм повишавала глас, сержант. Нито веднъж, през целия си живот.
— За Скълдет.
— Какво по-точно?
— Защо е такъв женчо, примерно?
— Той е принц, сержант. От някакво племе в Седем града. Наследникът е всъщност…