— Онази нова слугиня е, нали? Онази с циците като дини и големите очи. От брега, а? Пълни главата ти с всякакви глупости.
— Но…
— Няма кон по целия широк свят, Хенар, който с радост да избира ездача си. Няма нито едно животно, копнеещо да служи. Нито едно, което да се радва да го прекършат, да надвият волята му. Да не са по-различни от теб или мен?
— Но кучетата…
— В името на Чернокрилия господар, Хенар, кучетата се учат да бъдат четирикраки роби. Виждал ли си вълк да се усмихва? Повярвай ми, не искаш и да видиш. Никога. Усмихват се точно преди да скочат към гърлото ти. Остави ги кучетата. — Посочи с тояжката. — Тия животни са диви. Живели са в пълна свобода. Е, кой ти харесва?
— Онзи пъстрият, отляво, дето е сам.
Баща му изсумтя.
— Млад жребец. Не е достатъчно силен все още, за да се състезава. Не е лош, Хенар. Но съм… хм, изненадан. Дори оттук едно животно изпъква. Наистина изпъква. Достатъчно голям си, бил си с мен достатъчно също тъй. Мислех, че ще го видиш веднага.
— Видях го, татко.
— Какво има тогава? Не чувстваш ли, че заслужаваш най-добрия кон?
— Не и ако това означава, че ще го прекърша.
А баща му отметна глава и се разсмя. Толкова силно, че сепна табуна.
Спомнил си този миг от младостта си, грамадният воин се усмихна. „Помниш ли онзи ден, татко? Обзалагам се, че го помниш. А ако можеше да ме видиш сега. Да видиш жената, която върви до мен. Почти мога да чуя онзи красив рев на смеха ти.“
„Един ден, татко, ще я доведа при тебе. Тази дива, свободна жена. Ще стъпим на дългия бял път, ще тръгнем между дърветата — трябва вече да са големи — и ще влезем през портата на имението.“
„Ще те видя застанал до главния вход като статуя, властваща над самия камък. Нови бръчки на лицето ти, но онази извита усмивка още е там, сред посивялата вече брада. Подпрял си се на тоягата си и мога да надуша конете — като упоителната миризма на цвят във въздуха, и тази миризма ще ми подскаже, че съм се върнал у дома.“
„Виждам те как я оглеждаш, забелязваш ръста й, гъвкавата й увереност, дързостта в очите й. И ще се питаш дали тя ме е прекършила — не обратното — това можеш да видиш. Не обратното. Но тогава ще погледнеш в моите очи и усмивката ти ще стане още по-широка.“
„И ще отметнеш величествената си глава. И ще се разсмееш към небесата.“
„Ще е най-сладкият звук на света. Ще е гласът на нашата победа. На всички ни. Ти, аз, тя.“
„Татко, наистина ми липсваш.“
Мазолестата длан на Лостара намери неговата и той пое част от тежестта й, когато се облегна рамото му.
— Благословен да е Брис Бедикт — промълви тя.
Хенар кимна и отвърна:
— Подозирам сантиментална черта в командира си.
— Радвай се на това. Аз се радвам.
— Беше… неочаквано.
— Защо? Бих се за тебе, Хенар. Не за адюнктата. За теб. Той разбра…
— Не, ни най-малко, мила. Всичко… това. Където намерихме себе си. И как се намерихме един друг.
Тя се загледа нагоре към Странниците в нощното небе.
— Тъй че ни дава колкото време ни е останало. Не е толкова сантименталност, по-скоро… жалост. Ти имаш мрачна черта, Хенар — мисля, че предпочитам сантименталната на Брис. Може би ще се отърва от тебе и ще се върна при него.
— Ще трябва да се биеш с адюнктата за него, мисля.
— О, прав си, а не бих могла да направя това. Не бих го направила. Твърде много я харесвам. Е, изглежда, съм вързана за теб.
Той се усмихна. „Вързана. Ха.“
— Хенар.
— Да?
— Боя се, че няма да се върнем от това пътуване.
Той кимна. Не защото бе съгласен с нея, а защото знаеше, че се страхува.
— Ще умрем — каза тя. — Може би дори няма да успеем да прекосим тази пустиня.
— Има го този риск.
— Не е честно.
— Имах една слугиня някога, в селското ни имение. Цици като дини и големи очи…
— Какво?!
— Баща ми така казваше. Тъй че тя си остана с това, мм, паметно описание. Все едно, често ми разправяше приказки нощем. Дълги многословни приказки за герои. Изгубена любов, спечелена любов. Всеки край го правеше мил. За да направи сънищата ми едни и същи, разбираш ли?
— Точно каквото му трябва на едно дете.
— Предполагам. Но приказките не бяха за мен. Бяха за нея. Беше от брега и бе оставила зад себе си мъж, когото обичаше — това беше Ледер, не забравяй, и цялото им село бе затънало в живота на Длъжниците. Точно затова бе дошла да работи за семейството ни. Колкото до младия мъж, е, него го пратили по море. — Помълча малко, докато си спомняше, след което продължи: — Всяка нощ ми разказваше как иска да се обърне животът й — макар да не го разбирах тогава. Но истината беше, че искаше щастлив край. Искаше да вярва в него. За себе си и за всеки друг.